Императорът бе поощрил жаждата за хуманитарни завоевания и сега бе неспособен да я утоли, без да се откаже от някои свои привилегии. От месец на месец настоятелните искания на радикалите все по-дръзко надхвърляха намеренията на централната власт. Щом като се докосваха до старата постройка на царщината, по-добре беше да я сринат изведнъж.
Всеки се смята призван да обсъжда, да решава въпросите на вътрешната политика. На всекиго му е нужна бърза и сигурна информация. Няма време за размишление. Новините на деня се гълтат “съвсем сурови”. Запознават се с тях, както гладният яде топъл хляб.
В такава прегорещена атмосфера печатът има първостепенна роля. Той вече не е средство за развлечение, а за осведомяване. Той ръководи настроенията на културния елит. Прогресивни вестници като Современник, Русское слово, вестникът на Херцен в Лондон Камбана порицават злоупотребите с властта и искат коренна политическа промяна. Отстъпките на Александър II далеч не успокояват недоволството на обществеността от монархията и Църквата, а го засилват необикновено.
Достоевски изведнъж попада в този смњтен свят със своята безгранична обич към царя и Русия. Той идва от друг век, от друга земя. Приветства с радост новите социални промени. Вярва в бъдещето на страната. Усмихва се и забелязва, че другите не се усмихват. И тогава с все сърце се хвърля в бъркотията.
Сред своите съвременници той запазва поведението си от четирийсетте. Не, каторгата не го е променила. Той не е консерватор; той е руски консерватор. Не е либерал; той е руски либерал. Този “руски либерален консерватизъм” предполага редица реформи, но не копие на западните, а извлечени от руския исторически фонд.
Славянският народ има чиста, своя самобитност, която трябва грижливо да се съхрани. Реакционерите славянофили са по-скоро московци, отколкото руси. Прогресивните либерали са по-скоро европейци, отколкото руси. Между тези две крайни позиции има една междинна, която е единствено добрата. Достоевски възнамерява да се придържа към нея.
Но никой не го разбира, никой не иска да го разбере. За студентите той е бившият каторжник, мъченикът за свободата. Когато по-късно го молят да прочете на литературните вечери няколко страници от Записки от Мъртвия дом, те аплодират не писателя, а своя привърженик. Славата, която те му създават, почива на недоразумение. Той не е техен. И Достоевски страда, че го обичат за идеи, каквито никога не е имал, за идеал, който никога не е защитавал.
На Страхов казва, че му е било противно да чете на глас извадки от Записки от Мъртвия дом: “Сякаш непрекъснато се оплаквам на публиката! Сякаш винаги се оплаквам!… Това не е хубаво!…”
Това измамно положение е нетърпимо. Налага се да се изясни. Фьодор и Михаил Достоевски решават да издават вестник.
Идеята за вестника датира по-точно от 1858 година, а на 31 октомври същата година неговата планпрограма е одобрена от цензурата. Но едва през 1860-1861 година, под натиска на морална повеля, братя Достоевски подемат наново проекта и го привеждат в изпълнение.
Вестникът, или по-точно месечното списание, се нарича Время.
Титулуваният директор е Михаил Достоевски; той отговаря за всички административни въпроси и за финансовите средства. Фьодор Достоевски се занимава с художественото, литературното и политическото ръководство. Той е автор на дългия манифест в първия брой, който защитава руския либерализъм: “Ние разбрахме най-сетне, че също сме нация, във висша степен самобитна, и че наш дълг е да изградим нов начин на живот, свой собствен, специален, почерпан от нашата земя, нашата душа и нашите народни традиции.”
В първия брой на списанието, излязъл през януари 1861 година, редакторът уточнява, че новото издание не може да се уподобява с изданията на западниците, нито пък със славянофилските: “Обществеността разбра, че привържениците на Запада упорито ни карат да навличаме една износена дреха, която не ни прилича и отвсякъде се пропуква, а славянофилите ни внушават поетичната мечта да възкресим Русия съобразно едно идеално схващане на старите нрави…” Благодарение на това смело уточнение Время заема място между два огъня. Славянофили и западници единодушно го атакуват. При все това читателите прииждат и тиражът ритмично расте. Достоевски успява да привлече за сътрудници Тургенев, Островски, Некрасов, критика Аполон Григориев и младия философ Страхов.
За да примами публиката, Фьодор Михайлович не се колебае да помества страници от Престъпленията на Ласнер и Мемоарите на Казанова. Сам отмята много работа: пише фантастични разкази, критични статии, поръчва фейлетони, коригира, попълва страницата си с увлечение.