Работи почти изключително нощем. Към единайсет часа, когато къщата е стихнала, той се настанява пред самовара, подрежда листчетата си и започва да пише. Пие силен, студен чай, черен като сок от папрат. В пет часа си ляга и спи до два следобед.
Този режим се оказва непоносим за него. Три месеца след излизането на първия брой на Время се разболява, но бързо се съвзема. Епилептичните му кризи зачестяват все повече - по еднадве на седмица. Той бегло ги предусеща. Съмненията му, вълненията му се сливат в импресия на върховно единство. Той е спокоен, освободен от всяка грижа, подготвен за мълниеносните радости на отвъдното. “Но тези лъчезарни мигове, пише той в Идиот, бяха само прелюдия към втория финал, след който следваше непосредствено пристъпът. Този миг без друго бе неописуем… Важно ли е, че е болест, щом като в този миг получавам нечувано, неподозирано дотогава усещане за насита, за мярка, за успокоение, за сливане в молитвен порив с най-висшия синтез на живота…”
“За няколко мига, казва Фьодор Михайлович на приятелите си, изживявам такова щастие, каквото е невъзможно да се изживее в нормален миг и каквото другите не могат дори да си представят. Намирам се в пълна хармония със себе си и със света и това чувство е тъй силно, тъй сладко, че за няколко мига от тази наслада можеш да дадеш десет години от живота си, дори целия си живот.”
И тъкмо когато Фьодор Михайлович стигаше върха на мистичния екстаз, разтърсваше го гърч, стоварваше го на земята и той виеше, а от устата му се стичаха слюнки. Страхов, който бе виждал Достоевски в епилептичен припадък, дава следното описание: “Той спря за миг сякаш търси дума, за да изрази мисълта си и вече взе да си отваря устата. Вгледах се внимателно: сигурен бях, че ще произнесе изключителни слова. Внезапно устните му се притвориха, чу се странен, провлачен, абсурден звук и той рухна в несвяст посред стаята.”
Случваше му се да се нарани при падането. Лицето му ставаше на червени петна. Когато идваше на себе си, чувстваше мускулна умора от гърчовете, а в главата си празнота. Добиваше впечатление, както сам казва, че е виновен за тежко престъпление и че нищо не може да измие вината му. Не беше ли вината за смъртта на баща му или за смъртта на пияницата Исаев. Жаждата за възмездие господства в целия интимен живот на Достоевски.
Нерядко, след криза, Фьодор Михайлович губеше паметта си за няколко дни. Беше в мрачно настроение. Пишеше трудно. В бележника си за 1862-1863 година е записал следните сведения с ужасяваща лаконичност:
Епилептични припадъци:
1 април - силен
1 август - слаб
7 ноември - среден
7 януари - силен
2 март - среден
При такива условия Достоевски написа първия си роман след каторгата - Унижените и оскърбените и завърши Записки от Мъртвия дом.
Публикуването на Унижените и оскърбените започна още през януари 1861 година в първия брой на Время. Това произведение е любопитна смесица от лекомислени романтични уловки по маниера на Южен Сю и лични наблюдения. То прилича на прикрита изповед и на социален романподлистник.
Иван Петрович (Ваня) е влюбен в Наташа Ихменева. Тя обича друг - Альоша, син на княз Валкорски, но един противен процес разделя двете семейства. Какво от това: Наташа решава да избяга от бащиния дом и да “живее живота си” с младия и непостоянен Альоша. Дотук романът се развива като всяка сантиментална историйка в женски вестник. Но достатъчно е Достоевски да пипне един сюжет, за да го направи увлекателен, неочакван, като признание, изтръгнато от самия него. Ваня, нещастният обожател на Наташа, е млад писател, чиято първа книга има голям успех и бързо се купува. Тази първа книга поразително прилича на Бедни хора.
“Героят е скромен чиновник, изкупителна жертва, дори малко глуповат…”, заявява Ваня в Унижените и оскърбените. (Не отговаря ли това описание на Макар Девушкин от Бедни хора?)
“Защо този млад човек умира от туберкулоза?”, пита малката Нели. (Не е ли той студентът Покровски от Бедни хора?)
Накрая ръкописът на Ваня попада у “критика Б”, който му се “наслаждава като дете”, както навремето Белински се бе наслаждавал на Бедни хора. Приликата между Ваня и Достоевски е очевидна още от първите страници на книгата.
Нещо повече, когато Ваня узнава за любовта на Наташа към Альоша, той помага на любимата си да избяга с младия княз и се наема да покровителства тяхната връзка. Той ще предава новините от Наташа на родителите є. Ще съдейства на младата двойка при всички трудни обстоятелства. Ще бъде нейният ангелпазител. Тази доброжелателност на отблъснатия обожател към съперника му необикновено напомня отношението на Фьодор Михайлович към Маря Дмитриевна и учителя Вергунов.