“Признавам, че господата, които от великодушие са готови да се прегръщат с любовника на годеницата си и да стават момчета за услуги, никак не ми харесват. Те или не са обичали, или са обичали само с главата си и са могли да бъдат измислени от писатели пљ запознати с обичта, която идва от ума, а не от сърцето…” Такова е мнението на стария критик Добролюбов за угодливостта на Ваня. Този епизод му се струва чиста литературна измислица на автора, а всъщност Достоевски никога не е бил по-искрен.
“Ще ви уреждам всичко, всичко, и срещи, и всичко… Ще ви препращам писмата. Защо да не го правя?”, казва Ваня.
А Наташа му отговаря: “Аз ти изневерих, а ти всичко ми прости и вече мислиш само за моето щастие!… Щях да бъда щастлива с тебе, добри ми приятелю!… Обичам Альоша с безумна любов, но ми се струва, че теб обичам още повече като приятел. Не бих могла да живея без теб, ти си ми нужен, нужно ми е твоето златно сърце!…”
Сякаш чуваме гласа на Маря Дмитриевна, която благодари на Достоевски за себеотрицанието му и го умолява да не я изоставя, а в същото време самата тя не иска да изостави Вергунов. Тя се вайка, хлипа като истерична в бедно обзаведена стая в Кузнецк.
Така или иначе, романът бележи известен спад в творчеството на Достоевски. В него се преплитат две лошо споени интриги: на Наташа и на Нели. Ситуациите са неестествени. Героите не живеят, Ваня, който разказва съдържанието на Унижените и оскърбените, е с неуловимия, угодлив и безцветен характер на “типовия разказвач”. Наташа е една влюбена жена според понятията на Достоевски. Тя обича Альоша, който е влюбен в нея половинчато. Но тя обича също и Ваня и страда, че го кара да страда, и същевременно е неспособна да се откаже от тайното удоволствие да го кара да страда, и т. н. Тя е духовна сестра на Варенка от Бедни хора и на Настенка от Село Степанчиково - млади девойки, интелигентни, честни, чувствителни и съвършено безцветни.
Бащата на Альоша, Валкорски, е веруломен предател от абсурдна мелодрама.
Альоша пък е по-интересен образ. Този безмозъчен човек, винаги виновен и винаги извинен, дразни и задържа вниманието на читателя. Альоша е негодник, несъзнателен и добре възпитан. Той признава вините си, разкайва се, но разкаянието не го поправя. Нерешителен. Мекушав. Ужасно му липсва тежест: Той казва на Наташа, говорейки є за друга девойка: “Когато съм с теб, искам да съм с нея, когато съм с нея, искам да съм с теб, това е.” И мъката му е толкова искрена, толкова ласкава, че човек не може да му се сърди за простащината.
Дали намерението на Достоевски не е било да опише с чертите на Альоша Валкорски учителя Вергунов, своя сълзлив и ловък съперник от Кузнецк? Може би. Но образът на изкусителя тук е представен със странна симпатия. Като че ли Достоевски вече го е извинил!
Много по-високо от тези персонажи трябва да поставим очарователната Нели. Тя е сърцевината, вкусната ядка на творбата. Честно казано, преживяванията на това охтичаво дете, което Ваня прибира при себе си, и което се оказва незаконородено момиче на княз Валкорски, твърде силно лъха на сантиментален роман с продължение в следващия брой. Но самият характер на малката Нели е шедьовър на деликатност и чистота. Нели е сираче, отгледано с викове и плесници от ужасно зла жена. Въпреки изтезанията тя є е признателна, че я е осиновила и приела при себе си. И би желала да є се отплати за услугата само със саможертва и обич. Когато Ваня я изтръгва от господството на старата Бубнова и я отвежда у дома си, лекува я, утешава я, тя се изпълва с безгранично обожание към него. Но от вироглавство и гордост не иска да му признае любовта си. Нейната горест я е закалила неимоверно: “Какъв дяволски инат!”, се провиква Бубнова. И да я биеш, и да я оставиш на мира, устата є все като пълна с вода, не я отваря.”
А Нели казва: “И да ми се карат, нарочно ще мълча; и да ме бият, пак ще мълча. За нищо на света няма да се разплача; а те ще са още по-бесни, че не плача!” Тя намразва Наташа само защото Ваня целият е обладан от нея. Но когато нейният “спасител” є разказва за нещастията на младата жена, малката Нели, охтичавата, ще вложи цялото си старание да създаде, макар и привидно, щастие за тази, която “много е страдала”.
А като изпълни задачата си, ще издъхне изнурена, изгоряла от любов.
Критиката е строга към Унижените и оскърбените.
“Достоевски няма да ми се сърди, ако заявя, че романът му е, така да се каже, “под художествената критика”, пише Добролюбов.