По-късно университетът беше затворен “за реформа”. Но професорите получиха разрешение да четат публични беседи в сградата на Думата. Студентите се заеха с организацията на курсовете и с поддържането на реда.
Обаче този общински университет бе закрит на свой ред още на другия ден след литературно-музикалната вечер на 2 март 1862 година. Макар че цялата є програма беше минала през цензурата, професор Павлов прочете една статия с тон, който променяше смисъла є. Когато стигна до изречението: “Със завземането на властта императорът, който сега тъй благополучно царува над нас, намери чашата препълнена…”, не го оставиха да обясни, че при Александър II бяха прелели “няколкото капки горчилка, останала от продължаващото крепостничество”. Буйни овации прекъснаха думите му.
На следващия ден обществеността узна, че професорът е изселен от Санкт Петербург. Колегите му се солидаризираха с него и преустановиха лекциите. За да приключи с инцидента, правителството забрани публичните курсове.
Достоевски, който взе участие като оратор в литературно-музикалната вечер на 2 март, си спомня случая и го описва в Бесове по следния начин:
“Виковете на множеството не позволиха да се чуят последните думи… Всички ревяха, пляскаха с ръце. Някои дами дори крещяха: “Стига! Стига! По-добре не го казвайте!” (Бесове, “Празникът”.)
Въпреки че университетът е закрит, агитаторите продължават своето дело. Тайните дружества се множат. Чернишевски и Утин, съдружници на Современник, както и артилерийският полковник Лавров основават група “Земя и свобода” “за борба срещу императорското правителство, което е най-върлият враг на народа”. Под вратите на частните домове пъхат революционни прокламации.
“Да живее руската социална и демократична революция!”
И още: “Нашият вик е един: “Вдигнете брадвите!” Смърт на членовете на имперската партия; нямайте милост към тях, както днес те нямат милост към нас. Удряйте ги по обществените места, ако тези негодници се осмелят да се появят, удряйте ги в домовете им, удряйте ги из тесните улички на малките градове, удряйте ги из широките улици на големите градове, удряйте ги по села и паланки.”
И още: “Сто хиляди души в Русия са против публичното имущество; да наводним с кръв улиците на града и да не оставим камък върху камък.”
Достоевски намира такъв призив “За млада Русия”, надянат на бравата на вратата си. Той е възмутен, нещастен.
“И аз, аз, който отдавна вече не бях съгласен по сърце и разум с тези хора и с духа на тяхното движение, пише той в Дневник на писателя, ето че изведнъж се натъжих и се засрамих от неумелостта им… Следва да се направи съкрушителна констатация: прокламациите свидетелстваха за изумителен спад на нивото на образованието и интелигентността.”
Достоевски отива при Чернишевски, сътрудник на Современник и член на групата “Земя и свобода”, за да го помоли да вразуми авторите на манифеста.
“Може би няма да има никаква полза, му отговаря другият мекушаво. А освен това тези явления, като съпровождащи събитията, са неизбежни.”
На 16 май из столицата пламват необясними пожари. Две седмици горят цели квартали въпреки усилията на полицията и пожарната.
“Спомням си, пише Страхов, че с Фьодор Михайлович бяхме отишли да се разходим извън Петербург. От мостика на кораба виждахме да се издигат облаци дим на тричетири места в града. Слязохме в един парк, където свиреше оркестър и пееха цигани.”
Правителството не успя да открие виновниците, но подозренията му паднаха върху нихилистите от “Земя и свобода”. Затова вестник Современник беше спрян за осем месеца.
Скоро след това революционерът Чернишевски беше затворен в Петропавловската крепост.
Достоевски, изнурен от политическите събития и от работата си като главен редактор, реши да предприеме пътуване в чужбина. Отдавна вече лекарите го съветваха да замине на почивка в Европа за няколко месеца. Пътуването струваше много скъпо и Маря Дмитриевна не можеше да придружи съпруга си. А освен това не искаше да остави в Санкт Петербург сина си Павел, който се готвеше за приемен изпит в гимназията. Достоевски замина сам на 7 юни 1862 година.