II
ПЪРВО ПЪТУВАНЕ
ДО ЕВРОПА
Полският въпрос
Достоевски пристига в Париж към средата на юни. Той не познава никого в града и никой не го познава. Той не среща ни Юго, който по това време публикува Клетниците, ни Флобер, който публикува Саламбо, ни Теофил Готие, който току-що е издал Капитан Фракас, ни Ренан, ни Сент Бьов, нито Тен. Той се затваря в самотата на чужденец. Тъгува за Русия. Носталгията му бързо се превръща в лошо настроение.
“Париж е ужасно тъжен град, пише той на Страхов. Ако тук ги нямаше многочислените възхитителни паметници, щях да съм загинал от досада…”
Достоевски остава във Франция само десет дни; но вече знае, че “французинът е спокоен, честен, учтив, но неестествен и обича само парите”.
Много скоро той заминава за Англия. В Лондон намира нихилиста Херцен и макар да имат противоположни политически възгледи, двамата успяват да се разберат. “Достоевски беше при мен вчера, пише Херцен на Огарьов. Той е едно наивно същество, малко пообъркан, но много любезен. И възторжено вярва в руския народ.”
Фьодор Михайлович е “доста мил” към Херцен по време на визитата си, но няколко години по-късно го упреква, че е извършил предателство към Русия: “Херцен не е емигрирал. Той си е роден емигрант, пише Достоевски в Дневник на писателя. Ония, които са се разделили с народа, естествено са загубили своя Бог. От само себе си се разбира, че Херцен трябваше да е социалист, тласкан единствено от логиката на идеите и отсъствието на каквото и да било чувство към отечеството… Той отричаше семейството, но, както изглежда, е бил добър съпруг и баща. Отричаше собствеността, но междувременно великолепно уреждаше сделките си и имаше удоволствието да не почувства недоимък в чужбина. Организираше революцията, но подтикваше към нея другите; в същото време на него му харесваха домашният комфорт и спокойствието.”
Благодарение на обясненията на Херцен, Лондон не отблъсква Фьодор Михайлович както Париж. “Улиците са осветени от снопове горящ газ във фенерите, за което нямаме представа в Русия. На всяка крачка - кафенета с много огледала и позлата. В тях хората се събират, приютяват се.”
Достоевски се връща в Париж на 8 юли.
При първото си пребиваване в Париж пише на Страхов писмо, в което го моли да се видят в Швейцария и Италия. Страхов се съгласява. Определят си среща в Женева. Достоевски минава през Кьолн, Дюселдорф, Майнц и Базел и на 22 юли пристига в Женева, където намира Страхов.
Двамата приятели разглеждат града с досада. Фьодор Михайлович смята, че страната е “мрачна и неприветлива”. От Женева отиват в Люцерн, Торино и Генуа. От Генуа отпътуват с кораб за Ливорно, а оттам с железница за Флоренция. Но Достоевски не умее да пътува.
Той прекосява страните като сомнамбул. Пробужда се от своя унес, само за да мерне силуета на някой дебел буржоа, седнал край маса в кафене, или на някоя наемодателка, която си бърше носа, дърпайки го като звънче. С бързината на откос той наднича в техните горестни, лични драми, посърналите им радости, приспиваните угризения. Но декорът, който ги заобикаля, се заклаща и се отдалечава в мъглата. Достоевски не вижда нищо освен човека. Пейзажът не го интересува. Ако забелязва равните и прави улици на Торино, то е за да ги сравни с петербургските. Арно му напомня Фонтанка. “Не го интересуваха нито природата, нито паметниците, нито произведенията на изкуството, пише Страхов. Цялото му внимание се насочваше към хората.”
След като прекарват една седмица във Флоренция, Страхов решава да отпътува за Париж, а Достоевски за Русия.
Още с пристигането си в Санкт Петербург Достоевски публикува пътеписите си във Время. Това са Зимни бележки за летни впечатления. Той осмива с жестока ирония страните, които е прекосил.
“Никога не можеш да отнемеш на французина, на парижанина (защото по същество всички французи са парижани) идеята, че е първият човек на земното кълбо. Впрочем, с изключение на Париж, земното кълбо му е твърде слабо познато, а той ни най-малко не държи да го познава.”
“Всяка година в надлежното време в Камарата се обсъждат най-важните политически проблеми и парижанинът сладостно се вълнува. Знае, че ще чуе красноречие и се радва.”
“Друга законна потребност, но не по-малко остра, на един буржоа, особено на парижкия, е да се търкаля в тревата.”
Ами любовта? “Когато парижкият буржоа иска да ухажва или да изневери на жена си, той винаги я нарича кошутата ми. Обратно, влюбената жена в прилив на ласкава веселост нарича своя скъп буржоа Бирибири… За парижанина най-често добрата любовна преструвка струва колкото истинската любов.”