Но едва закопчал куфара си, чувства, че у него се надига неустоимо желание. Да опита големия си шанс - сто хиляди франка. Връща се в казиното. Една след друга губи всичките си мизи. В края на деня остава само с пет хиляди франка. Прибира се щастлив, изтощен и решава да продължи пътя си към Париж.
“Не разказвайте това, скъпа Варвара Дмитриевна, пише той на балдъзата си. Мисля си за Паша (осиновения му син Павел Исаев). Той е още толкова наивен, та може да си въобрази, че е лесно да си изградиш живота върху хазарта… Не бива да знае, че татко му посещава игрални домове.”
Сега познава тайната на играта: “Нищо по-просто и по-тъпо: нужно е само да запазиш самообладание и при всички превратности, които се случват, да не се плашиш.”
“Откакто приближих до зелената маса предишната вечер и започнах да прибирам пачките, пише Достоевски в Играч на рулетка, любовта ми премина на втори план… Възможно ли е да съм играч?”
На 26 август Достоевски пристига най-сетне в Париж. Той пише писмо на Полина да є определи среща. Полина отбелязва в дневника си на 27 август: “Току-що получих писмо от Фьодор Михайлович, този път изпратено от Париж. Колко е щастлив, че скоро ще ме види. Изпратих му кратка бележка, която бях приготвила предварително. Много го съжалявам…”
Същата вечер той я вижда в малкия пансион на улица “Суфло”, където е отседнала. Тя тръгва към него много бледа, със сухи очи. Сцената, която последва, е описана в дневника є.
“- Добър ден, казва тя с неуверен глас.
И докато той непохватно я прегръща тя шепне:
- Мислех, че няма да дойдеш. Пратих ти писмо.
- Какво писмо?
- … За да ти кажа да не идваш.
- Защо?
- Защото е много късно.”
Фьодор Михайлович рязко отстъпва. Свел е глава. Полина вижда само косите му и голямото му измъчено чело. Изведнъж той се провиква с прегракнал глас:
- Чуй, Полина, трябва да знам. Да вървим някъде. Всичко ще ми кажеш, или ще умра!
Полина спокойно му предлага да го придружи до неговия пансион.
“Мълчахме през целия път. Не го поглеждах. Само от време на време той викаше на кочияша нетърпеливо, отчаяно: “Бързо, бързо!” А другият се обръщаше и учудено ни поглеждаше… После Фьодор Михайлович нервно ми стискаше ръката в силната си шепа. “Успокой се… С теб съм”, му повтарях аз.”
Пристигат в квартирата му. Влизат в стаята. Фьодор Михайлович затръшва вратата и се строполя в нозете на Полина. “Той обгръщаше, целуваше коленете ми и шумно хлипаше, сетне извика: “Загубих те. Знаех си го!”
Никога не му се струваше по-желана, както в този момент, когато се отдалечаваше от него. Тя стои права, неподвижна, защитена от копринените си дрехи. А той си представя тялото, чиято щедра топлина познава. Фьодор стене: “Може би е млад, хубав, красноречив. Но ти никога няма да намериш сърце като моето!”
Полина го утешава с равнодушна кротост. После, когато той успява да се овладее, му разказва бавно преживяването си. През прекараните няколко месеца в Париж тя се е влюбила в хубав испанец, Салвадор, с дръзко лице, с чиста, животинска, червена уста. По горната му устна - “нежен мъх”. Уверени жестове. Когато я гледа, тя примира от радост. Безразсъдно му се отдала, за да се спаси от Достоевски. Първичната страст на Салвадор я отморява от интелектуалните усложнения, от изтънчените изтезания, които се харесват на Фьодор Михайлович. На нея, вечната студентка, є трябва млад, първичен партньор, не гениален писател. Тя говори, говори, а Достоевски я слуша с угаснал израз на лицето. Накрая я пита:
- Щастлива ли си?
- Не.
- Как така? Обичаш, а не си щастлива? Възможно ли е?
- Той не ме обича.
- Не те обича! - възкликва Достоевски и отчаяно се хваща с две ръце за главата. Значи ти го обичаш като робиня? Признай! Нужно ми е да знам. И би го последвала до края на света, така ли?
- Не… аз… аз ще се оттегля в някое село, мълви тя и се задавя от плач.
Защото най-сетне тя плаче. А Достоевски гледа сълзите є, удивен и очарован. Щом плаче пред него, значи, че все още не е загубена всяка надежда. Щом плаче пред него, значи, че все още той може да я утешава, че все още има място до нея. Изпълва го безкрайна нежност и той я притиска до себе си като дете.
- Ох, Полина, защо си тъй нещастна?, казва той. Предвиждах, че ще заобичаш друг. Знаех го. Защото ти заобича мен по погрешка…
Достоевски става неин приятел, щом не може да є бъде любовник. Той ще я защитава от другите. С нездрава наслада отново е в ролята на интимен, доверен човек, вдъхновен слуга. Както с госпожа Панаева, както с Маря Дмитриевна, както с госпожа Шуберт той ще седи гладен на софрата - фигурантът, третият.
- Да заминем за Италия. Ще ти бъда брат, предлага Фьодор.