- Обещах да отида утре да го видя, отговаря Полина. Чувствам се по-спокойна, когато съм разговаряла с него. Той ме разбира.
Но тя се колебае да тръгне с Фьодор. И в мига, когато терзанията є са най-силни, получава писмо от един приятел на Салвадор: Салвадор е болен от тифус и моли Полина да не отива. Полина обезумява от тревога. Споделя с Фьодор Михайлович тъжната новина. Той я утешава: “Парижките лекари са забележителни специалисти. Климатът е здравословен. Без съмнение Салвадор скоро ще оздравее.” Дори много по-скоро, отколкото е предположил, тъй като на другия ден Суслова среща на улицата един цветущ Салвадор, с блеснал поглед. След кратко обяснение Полина решава да скъса с хубавия испанец и да придружи Фьодор Михайлович в Италия.
“Щастлив съм, казва Фьодор Михайлович. Но някога ще те разбере ли някой?”
Тогава започва необикновеното, безразсъдното пътешествие на ледената амазонка със сластния наставник. Спират в БаденБаден: Фьодор Михайлович е “много щастлив и непрекъснато играе на рулетка”, отбелязва Суслова. Двамата пият чай в нейната стая. После Полина се изтяга на леглото, хваща ръката на Фьодор Михайлович и добрият є другар заявява, че “не е загубил надежда”. Внезапно той се отдалечава и прокарва пръсти през челото си.
“- Знаеш ли какво ми се случва в този миг?, изрича Фьодор със странно изражение.
- Какво?
- Гледах съкрушеното ти до крайност лице. И пожелах на мига да целуна крака ти.
- Защо?, казах силно смутена, дори уплашена и си прибрах двата крака.
- Пожелах го и реших да го целуна…”
Той замълчава, но крачи из малката хотелска стая, блъска се в мебелите. Полина го моли да напусне стаята:
“- Иди си. Искам да спя.”
Той излиза, но веднага се връща, под предлог че иска да затвори прозореца. Приближава се до нея. Тихичко я съветва да се съблече. Тя се вглежда в надвесеното му възбудено лице, жадните очи, разширените ноздри.
“По-късно ще се съблека… върви си.”
Той си отива като изгонено куче. Ляга си. И бленува за нейното дишащо тяло, топло, влажно, самљ на няколко крачки от него.
Сластният полъх, който го облива, изнуреното от въздържана страст тяло терзаят Фьодор Михайлович до полуда. Той търси спасение в хазарта. Хазартът е за него сексуалният акт, който му е отказван. С вълненията около рулетката той стига до пароксизма на ония чувства, които изпитва, когато е до Полина. Също и до чувството, че вкусва някаква долна радост, че извършва престъпление срещу някого, че удря, че убива нещо хубаво и съхранено у него самия. Прибира се в квартирата си омаломощен като след любовна нощ.
На следващия ден отново е спокоен, сговорчив.
В БаденБаден Достоевски загубва три хиляди франка.
“Как можеш да си играеш на хазарт, когато пътуваш с жената, която обичаш?”, му пише Михаил, който е в течение на случващото се.
“Тук печелят по десет хиляди франка за забавление, отговаря Фьодор Михайлович на брат си. Предприех пътуването, за да спася и вас, и себе си от мизерията. А освен това вярвам в моя удвоен влог…”
За да продължи пътуването, му се налага да заложи часовника си и пръстена на Полина в Женева. Но сумата, която получава е достатъчна само за пътя до Торино, където ги очаква малка помощ, изпратена им от Санкт Петербург.
В Рим отношенията между двамата влюбени се влошават.
Фьодор Михайлович е силно отегчен от жената, която с него дели живота си, а се отказва от него.
“Знаеш ли, признава един ден той на Полина, не може така да се изтезава един мъж, както ти правиш с мене. Накрая той ще спре да упорства.”
В романа Играч на рулетка, в който Достоевски разказва собствените си преживявания с Полина, четем следния пасаж:
“Има моменти, в които бих дал половината от живота си, за да мога да я удуша. Заклевам се, че ако ми беше възможно да забия бавно нож в гърдите є, мисля, че бих го направил с удоволствие. И въпреки това, твърдя, като залагам честта си, че ако на нос Шлангенберг наистина ми бе казала: “Хвърлете се в пропастта!”, щях незабавно да се хвърля с радост.”
По-нататък е изразена основната мисъл: “Да, в много случаи тя не гледаше на мене като на мъж…”
Този факт му причинява най-силното страдание. За нея той не е мъж. Тя не се бои от него, щом се съгласява да пътуват заедно.
“Фьодор Михайлович ми каза, пише Полина, че му било унизително да ме остави така (беше един часа след полунощ, бях се съблякла и си бях легнала в леглото), унизително, защото русите никога не отстъпват.”
Той се измъква след тази тъжна шега.
Времето, размислите, навикът постепенно охлаждат желанието на Достоевски. Той е уморен. Мисли за творчеството си. Вече му се завръща в Русия. Толкова повече, че състоянието на Маря Дмитриевна рязко се е влошило.