Фьодор Михайлович не е забравил съпругата си в злополучното пътуване.
“Често си мисля за Маря Дмитриевна; жадувам да получа хубава новина за нея! Как е тя?”, пише Фьодор Михайлович на брат си Николай (28 август 1863 година).
“Когато узнаеш нещо за майка си, пиши ми.” (Писмо до Павел Исаев, 28 август 1863 година.)
“Пишете ми нещо за Маря Дмитриевна.” (Писмо до В. Д. Констан, 20 септември 1863 година)
От Рим Достоевски и Суслова заминават за Неапол; от Неапол се връщат в Торино. Към средата на октомври Фьодор Михайлович и спътницата му се разделят окончателно: Полина се връща в Париж, а Достоевски отпътува за Русия.
Пътем спира в Хомбург, град с минерални бани; там проиграва всичките пари, които има за път. Той изпада в паника и пише на Суслова. Полина е силно притеснена и тича да заложи часовника и верижката си, освен това взема малка сума в заем от приятели и успява да изпрати първото подкрепление на Фьодор Михайлович.
По-късно тя пише за човека, когото току-що е спасила:
“Като си спомня каква бях преди две години и каква съм сега, намразвам Достоевски. Той пръв уби вярата в душата ми.”
Но по загадъчно стечение на обстоятелствата Полина се омъжва през 1890 година за гениалния анализатор на творчеството на Достоевски, критика Василий Розанов. По това време тя е четирийсетгодишна, а Розанов на двайсет и четири. Той я обожава, тя се подиграва с него. След седем години съвместен живот, като в някакъв ад, Полина го напуска и Розанов остава безутешен. Умолява я да се върне при него. Тя му отговаря: “Хиляди съпрузи са във вашето положение и не хленчат. Мъжете не са кучета.”
Розанов, обезумял от мъка, се оплаква на бащата на Полина, който нарича дъщеря си “враг на човешкия род”. По-късно нещастникът призовава на помощ приятелите си и дори жандармерията. Но човекът, който ще изслушва най-жалните му изповеди, е не друг, а Анна Григориевна, вдовицата на Достоевски.
Връзката на Фьодор Михайлович с Полина е една от големите теми в творчеството му.
Тази жена, ту пламенна, ту ледена, е Дуня, сестрата на Расколников в Престъпление и наказание, Аглая в Идиот, Лиза в Бесове, Катерина Ивановна в Братя Карамазови и преди всичко Полина Александровна в Играч на рулетка.
По темата Играч на рулетка той мисли още по време на пътуването си с Полина. На 30 септември 1863 година пише на Страхов: “Засега нямам нищо готово, но съм подготвил план за роман и, струва ми се, е много сполучлив… Описвам един мъж… обигран в много области, но във всичко незавършен. Той е едновременно разбунтуван срещу властта и страхлив пред нея… Но чувства някаква потребност да рискува и това го издига в собствените му очи. Повествуванието обхваща трите години, през които играе на рулетка…”
Когато Достоевски се завръща в Русия, няма възможност да напише този роман. Маря Дмитриевна е много зле. Налага се да бъде пренесена по спешност в Москва, където климатът е по-благоприятен, отколкото в Санкт Петербург.
Павел Исаев ги придружава. Но Маря Дмитриевна е станала толкова раздразнителна, че не може да понася дори присъствието на сина си, и Фьодор Михайлович го връща в Санкт Петербург. Впрочем скоро и той сам е принуден да се върне, защото Михаил е замислил да издава ново списание - Епоха на мястото на Время.
Колективът от сътрудници е същият, както във Время. Но пари няма. Купуват на кредит хартия, печатат, подшиват, подвързват на кредит, на авторите не плащат. След неизброими трудности цензурата разрешава издаването на Епоха, “при условие че редакторите се задължават да запазят стриктно линията на списанието…”
От този момент насетне Достоевски разделя живота си между периодичното издание и грижите за умиращата съпруга.
Месеци продължава злокобното кръстосване между Санкт Петербург, където го очакват лоши новини за изданието, и Москва, където в малка мебелирана стая Маря Дмитриевна, почти полудяла, бавно агонизира.
“Има дяволи! Дяволи има в стаята!”, крещи болната. Тогава някой трябва да отвори прозореца и да се престори, че прогонва призраците, като размахва салфетка, за да успокои страдащата.
Пред восъчнобледото, измършавяло лице на туберкулозната Достоевски изпитва остри угризения заради бягството си извън Русия, заради връзката си с Полина, за трагичната си грешка, усетена само от него. Край леглото на нещастницата той пише страшната си изповед, която е един от върховете на творчеството му: Записки от подземието.
IV
ЗАПИСКИ
ОТ ПОДЗЕМИЕТО
Двамата мъртъвци
“Подземният човек”, чиито признания Достоевски предава, прилича на автора, както двойникът на Голядкин прилича на Голядкин. Подземният човек обитава тъмна, зловонна бърлога, която е неговата “коруба”. Живее сам. Няма приятели. “Болен съм, зъл съм, няма нищо привлекателно в мене”, казва той. Но съзнанието за неговата низост някак тайно му е приятно. Той се пържи в сладостни угризения, в присмехулни омрази, в грандиозни страхове. Обича да се прибира в своето ъгълче през някоя “позорна петербургска нощ” и да си мисли за всички мръсотии, които е извършил, за всички унижения, които е понесъл през деня. Изпитва странно доволство да си казва, че е стигнал до последното стъпало на гнусотата, че никога няма да стане човек като другите, че той е нещо съвсем специално, съвсем необикновено, че стои край тълпата, извън тълпата, уединен, встрани от сътворението. “Аз съм сам, а те са всички.”