И той наблюдава от своята самота човеците на действието, непосредствените човеци, по неговия израз. Тези хора със здрави нерви са напълно лишени от разсъдък. За да могат да действат, трябва главите им да са празни. Който мисли, може да бъде само недеятелен. Защото мисълта разяжда като киселина измамния декор, в който следва да се вмести действието. Дейността, по самата си същност, е провал за разсъдъка. Действието предполага да има закони, от които да се ръководи. Действието е възможно само в една грижливо изградена вселена. Положителните науки са създали сборници с експерименти, изработили са аксиоми, издигнали са каменни стени, които ограничават хоризонта. И пред тези каменни стени народът се прекланя с респект. “Ето една твърде устойчива стена, на която човек може да се облегне, ето една безспорна истина.” Стадото от слабоумни, което живее затворено между тези стени, не мисли, че науката е превърнала в затвор безпределното поле. Защитени по този начин, те си мислят само за своите мънички дела. Потриваш ръце, защото са на топло. И ако някой философ, някой подземен човек се опита да отрече стената, те възклицават: “Но моля ви, невъзможно е да се бунтувате: две по две е равно на четири. Природата не ви пита; нея не я е грижа за вашите желания, тя не иска да знае дали нейните закони ви харесват, или не. Вие сте длъжен да я приемете такава, каквато е, и следователно да приемете всички нейни резултати. Стената си е стена и т. н.”
И подземният човек (по-скоро Достоевски) отговаря със следните възхитителни думи: “Но, Господи! Какво общо имам аз със законите на природата и на аритметиката, ако тези закони по една или друга причина не ми харесват? Естествено не мога да разбия стената с челото си, ако нямам достатъчно сили да я разруша; но няма да се помиря с нея, под предлог че е каменна и че силите ми не стигат, за да го направя. Като че ли тази стена е усмирение и внушава най-незначителната представа за спокойствие поради единствената причина, че е построена върху две по две равно на четири.”
“Има ли математически безумия и луди хора, които да мислят, че две по две е равно на три?”, пише Бодлер.
Подземният човек, съзерцателят, ще отрече всички изкуствени построения, ще разбута всички очевидни истини, ще пристъпи ветото на научните закони. Той ще мисли, ще си представя нещата отвъд преградите на цифрата и на материята. Ще живее в невъзможното. Впрочем, Бог изисква невъзможното от своето създание. Какъв жалък идол би бил Бог, ако допусне човек да се чувства добре в тази капитонирана стая, в която сам се е заключил, ако приеме човек да заспи в настоящото си благополучие, ако се съгласи човек да се смали, да забрави божествената искра на мисълта, за да се превърне в някакъв точен механизъм.
“Види се целият проблем на човека, пише Достоевски, е да докаже на себе си, че е човек, а не зъбчато колело.”
И то както в нравствения, така и във физическия свят. Нравствените принципи тровят съществата също толкова, колкото и физическите. Да се прекрачи застоялата редица на принципите, означава да се стигне до висшата истина.
Щом се разруши нравствената рамка, вече няма ни добро, ни зло. Също така, щом бъдат нарушени научните закони, ще има само хаос. Именно в този хаос ни кани подземният човек.
В този хаос подземният човек изпитва опияняващото усещане за свобода. И той предпочита свободата пред благоденствието си.
“Човек се нуждае само от независима воля, колкото и да му струва това и независимо докъде тя би го отвела… Убеден съм, че човек никога няма да се откаже от истинското страдание, от разрухата и хаоса.”
Именно благодарение на страданието човек се приближава до неразбираемото, до непостижимото, до чудото. Именно благодарение на страданието той се издига над самия себе си.
Всъщност пътищата на страданието, пътищата на свободата водят било към откриването на Бога, било към обожествяването на човека. Богътчовек и ЧовекътБог. Ницше вмества човека в свръхчовека, в ЧовекаБог. За Ницше развитието на свръхчовека трябва да убие всичко, което е човешко у човека. Свръхчовекът не е само еволюиралият човек. Той е идол, той е Бог, в който не е останало нищо от земните му корени. За Достоевски, напротив, човешката същност е в хармония с божествената същност. Бог не поглъща своето създание и човекът не потъва в Бога. Бог съществува и човекът съществува. Те се пазят единдруг чрез обожаем посредник - Христос. А свободата на човека е може би страдание, но в края на изпитанието, колкото и да е долен и наранен, той попада в неизразимата светлина на Христа.