Може би на Достоевски му е било съдено при епилептичните си припадъци да се изкачи на стената и оттам да обгърне с поглед недостъпната безбрежност. Той се връща замаян, заслепен, с умилено сърце от това дивно видение. Но той е видял, видял е!… Той е от малцината видели!… Признава си го в подземния човек. И по този начин подземният човек става ключът на цялото му творчество. Защото открай докрай на творчеството си Достоевски се разпъва между гледната точка за естественото и гледната точка за свръхестественото начало на света. Той виси между небето и земята. Него го призовават и небето, и земята. Не прави избор между вселената на каузалността и вселената на “две по две е равно на три”. С болезнено старание се стреми да включи една чудата история в компактната маса на действителността. Той трупа около един кошмар материални подробности, каквито Флобер не би отрекъл. Сякаш се извинява: “Вие виждате, вие виждате, аз не си губя ума. Възможно е. Вярно е.”
И все пак разнородната съвкупност се пропуква отвсякъде. В грижливо подбрания декор всичко звучи фалшиво. Събитията се редуват в нереален ритъм. Съществата са грабнати в неудържима вихрушка. Те произнасят слова по петнайсет страници и четат изповеди публично. Кога спят? Кога се хранят? Сам авторът не знае. Нищо не зависи от нищо. Никой не може да разчита на никого. Доброто и злото се смесват. “Стената” има огромни пукнатини и действащите лица, дяволски измърляни, играят сред купища камъни в ледена, мъртва, свръхестествена светлина, като че настъпва краят на света.
Тяхната драма е невъзможна по законите на науката. Драмата им е разбираема само извън тези закони, само в нас самите. Мъжете и жените на Достоевски не са правдоподобни като първа истина, очевидна и недоказуема, а като втора истина, която трябва да се търси. Те са такива, каквито бихме били ние, ако за нас не бяха в сила обществените правила, физическите забрани, навикът. Те са същества като вас и като мен, но взети, преди да започне действието и преди да се чуе словото. Това, което те правят, е същото, което може би бихме направили ние, ако… Това, което те казват, е същото, което може би ние бихме казали, ако… Достоевски премахва ако. Той не признава условното наклонение. Той кара героите си да действат и да говорят така, както се действа и говори само в мислите. Неговите персонажи са идеи, които се движат в рамките на материята. Подземният човек, Расколников, Ставрогин, Кирилов, Шатов, Верховенски, Иван Карамазов - всички тези същества са възпламенени от една идея. Те горят от нея, за нея. Въпроси като удобство, пари, социално положение за тях нямат никакво значение. Нехаят за това, което им е в краката, в ръцете, в устата, пред очите. Те не знаят граници между действителността и мечтата. Те преминават от едното към другото. Те разширяват света.
Затова е абсурдно да се твърди, както правят някои, че героите на Достоевски са предимно руси и че преживяванията им са немислими извън Русия.
Наивно е да се мисли, че Русия на XIX век е била населена с истерици, епилептици и туберкулозни и че руската публика разпознава себе си в романите на Достоевски. Напротив, отзивите на читателите и на критиката са единодушни: “Тези хора не са нашенци.” А по повод един герой от романа Престъпление и наказание, граф КушелевБезбородко пише дори, че той е “по-приемлив в чужбина: Франция, Англия, Белгия, отколкото в Русия…”
Всъщност любовта към големите идеи, интелектуалната екзалтация, обратите в настроението са черти на славянския характер. Всъщност у славяните втората истина не е толкова дълбоко вкоренена, както у латините или саксонците; но разликата е в нивото, а не в природата. Създанията на Достоевски не са чисти руси, защото са завладени от световни проблеми. Идеите, чиито изразители са те, са идеи, които надхвърлят рамките на националната литература и говорят за тревогите на света, а не за тревогата на Русия във връзка със сътворението. Подземният човек на Достоевски прекосява границите и свързва страните в една обща тайна мрежа.