Така или иначе, текстът, публикуван за първи път в списание Епоха, не задържа вниманието на критиката. Единствен Аполон Григориев казва на Достоевски: “Отсега нататък трябва да пишеш в такъв стил.” Достоевски никога няма да забрави тези прости думи.
Обаче списанието излиза нередовно. Абонатите изпращат рекламации до редактора. Ръчната продажба рязко спада. Михаил, който няма никакъв практически усет, и който от известно време е започнал да пие прекалено много, оставя работата да замре.
А Фьодор Михайлович се застоява в Москва. Състоянието на Маря Дмитриевна се влошава от ден на ден. Но все още не желае да види сина си.
“Тя казва, че ще го повика, за да го благослови, когато почувства, че умира.” (Писмо до Михаил от 26 март 1864 година.)
“Всеки ден очакваме, че ще издъхне. Страданията є са ужасни и ми се отразяват и на мен.” (Писмо до Михаил от 2 април 1864 година.)
“Майка ти е все по-зле. Докторът не дава никаква надежда. Помоли се, Паша.” (Писмо до Павел от 10 април 1864 година.)
На 15 април Маря Дмитриевна получава страшен пристъп: обилно повръща кръв; задушава се. Достоевски изпраща писмо и телеграма на брат си: “Моля те, изпрати тук Паша. Може би има черен сюртук. Трябва да му купиш панталон.”
Маря Дмитриевна е изнурена, но е в съзнание, сбогува се с всички около нея и се готви да умре без страх.
Разтърсват я нервни гърчове. Дишането є е дрезгаво и учестено. Ужасно къркорене се надига в гърлото є сетне. “Жълтеникавото є пергаментово лице се отхвърля назад, устата се разтваря, краката конвулсивно се изтягат. Чува се дълбока въздишка.” Така Достоевски описва агонията на охтичавата Катерина Ивановна в Престъпление и наказание.
Маря Дмитриевна угасва в седем часа вечерта. “Тази вечер в седем часа, пише Достоевски на Михаил, Маря Дмитриевна умря, след като пожела на всички ви дълъг живот. Не я забравяйте в молитвите си. Тя толкова много изстрада, че се питам кой може да є откаже прошка.”
Същата нощ край смъртния одър на жена си Достоевски отбелязва следното странно изречение в бележника си: “Маша лежи на масата. Ще видя ли Маша някой ден?”
Достоевски не може да понесе мисълта, че ще се раздели с жената, която му изневеряваше, която го лъжеше и изтезаваше, която обременяваше живота му с излишни теглила. Тя е част от неговото минало. Неговата младост лежи тук на масата. Маша е склопила тежки клепачи, стиснала е здраво устни. Колко самотен остава той изведнъж, колко е объркан, колко го е страх да живее!
На 31 март 1865 година той пише на Врангел:
“Ох, приятелю, тя безкрайно ме обичаше. И аз безмерно я обичах, но не бяхме щастливи заедно… Макар че в брака бяхме нещастни заради нейния своенравен, мнителен, болезнено странен характер, никога не сме преставали да се обичаме; и дори нещо повече: колкото по-нещастни бивахме, толкова по-силно се привързвахме един към друг. Тя е най-достойната, най-преданата, най-великодушната от всички жени, които съм познавал в живота си… Никога не можех да си представя колко ще бъде труден и празен животът ми след нейната смърт…”
След погребалната церемония Фьодор Михайлович се връща в Санкт Петербург, където трябва да се заеме със списанието. Той се опитва с всички сили да потиска скръбта си с труд.
Нова скръб го връхлита три месеца по-късно. На 9 юли Павел Исаев получава следното писмо:
“Скъпи Паша, изпрати ми дрехи. Брат ми умира. Не казвай никому. Писах на Николай. Може би ще дойда в града за известно време. Не говори за това.
Твой Ф. Достоевски”
На 10 юли в седем часа сутринта издъхва Михаил, който страда от чернодробен абсцес.
Този удар окончателно съкрушава Достоевски. Като че ли съдбата не го оставя да си поеме дъх, тя го преследва, върви по петите му с пресметната злоба. След смъртта на съпругата само братът му бе останал, за да го утешава. Сега си няма никого. Сам е, по-самотен отколкото в затвора, по-самотен, отколкото в Сибир. Не знае за кого да живее. Не знае за какво да живее:
“Останах сам и ме хвана страх. Животът ми се прекърши на две. В първата половина, вече преминала, беше всичко, за което живеех, във втората, още неизвестна, всичко е ново, чуждо, няма нито едно сърце, което да може да ми замести двете сърца, които престанаха да бият… Да си създам нови връзки, да си измисля нов живот? Самата мисъл ме отблъсква. За първи път разбрах, че не мога да ги заменя с никого, че съм обичал само тях на света и че нова любов е не само невъзможна, но и безбожна. Около себе си почувствах студ и празнота…”
V
ВДОВЕЦЪТ