Михаил остави всичко на всичко триста рубли, които послужиха за погребението. Но имаше двайсет и пет хиляди рубли дългове, от които петнайсет хиляди с предстоящ падеж. Досега списанието се крепеше само благодарение на личното доверие, с което се ползваше директорът. Щом директорът си отиде, настъпи крах. В касата няма пукната парЎ, а абонатите са предплатили шест броя на Епоха. А само отпечатването им щеше да струва осемнайсет хиляди рубли. Осемнайсетте хиляди рубли, прибавени към петнайсет хиляди рубли в полици за изплащане, правеха общо трийсет и три хиляди рубли без покритие.
Разбира се, Достоевски не беше длъжен да поеме изплащането на полиците. Освен това той можеше да преустанови издаването на списанието и да обезщети кредиторите, като продаде на търг имуществото на предприятието. Но това означаваше да опозори паметта на брат си. Подобно разрешение му се стори светотатствено. Затова той се нагърби с всички плащания, били те редовни, или съмнителни.
Той направи и още нещо. С най-благородни подбуди пое издръжката на вдовицата на брат си и четирите му деца.
Щом изясни намерението си, Достоевски замина за Москва, взе в заем десет хиляди рубли от леля си Куманина и се върна в Санкт Петербург, твърдо решен да продължи издаването на Епоха на всяка цена. Но работата беше крайно усложнена. Нужно беше ново разрешение от цензурата и броят от 31 януари излезе едва на 22 март.
Освен това на Фьодор Михайлович му беше забранено да подписва статиите си нито като редактор, нито като издател. Абонатите бяха недоволни от забавянето; те протестираха и писмено, и устно.
Междувременно Достоевски се съсипваше от работа. Списанието се печаташе на три различни места и след това се подвързваше. Фьодор Михайлович коригираше шпалти, приемаше автори, спореше с цензурата, преработваше материалите, търсеше пари из целия град. Редовно работеше до шест сутринта и спеше по пет часа на денонощие.
“Ох, приятелю, пише той на Врангел, на драго сърце бих се върнал в каторгата за още толкова години, ако можех по такъв начин да си изплатя дълговете и пак да се почувствам свободен… от всичкия ми запас сили и енергия ми остана чувството на смут и безпокойство, близко до отчаянието… Тревога, горчивина, хладно оживление, най-ненормалното състояние за мене. А освен това съм сам… И при все това, пак ми се струва, че се готвя тепърва да живея. Смешно е, нали? Котешка жизнеспособност!”
Фьодор Михайлович изпитва силна нужда от развлечение, преданост, топла обич. Постепенно се опитва да възобнови връзките си със своите близки и да си създаде нови приятелства. Малко по малко се връща към живота. Запознава се със семейство КорвинКруковски, чиято най-голяма дъщеря, Анна, беше изпратила две приятни новели на редакцията.
Анна е висока, стройна девойка, с нежни черти, дълги, сламеноруси коси, с очи, “зелени като очите на русалка”. Тя е интелигентна, независима, горда, решена да изпълнява важна роля край изключителен мъж.
Достоевски изпитва странен смут в присъствието на хубавата Анна и нейните родители:
“Непрекъснато изглеждаше в лошо настроение, нервно бърникаше в рядката си руса брада и захапваше мустаците си, а цялото му лице се бърчеше в тикове.”
Веднъж Достоевски предизвиква справедливото възмущение на родителите, решавайки да разкаже на госпожиците бъдещата Изповед на Ставрогин. Те са увлечени от разказа му. Той го отгатва. А Анна е горда, че мъж с толкова извисен ум се интересува от нея. Но го упреква за презрението му към авангардната младеж и новите идеи.
- Цялата днешна младеж е тъпа и неука, казва той; за нея чифт ботуши са по-ценни от Пушкин.
- Наистина Пушкин е малко поостарял за нашето поколение, отговаря Анна.
Достоевски се разгорещява, вика, заплашва, че ще си тръгне и накрая наистина си тръгва, но на другия ден се връща по-разкаян.
Една вечер, докато най-малката от сестрите, Соня, изпълнява на пиано Патетичната соната, която е научила специално за Достоевски, Анна и Фьодор Михайлович окончателно се обясняват в “малкия салон”:
“Разберете ме, шепне Достоевски, още от първия поглед ви обикнах… Но не приятелски, а със страст, която изпълва цялото ми същество…”
Но Анна се страхува да обвърже съдбата си с този болен и гениален мъж. И му отказва ръката си. Докато те тихо разговарят, малката Соня престава да свири и се заслушва.
Четиринайсетгодишното момиченце безумно обича Достоевски и не одобрява увъртанията на сестра си. Но той, съумял да проникне тъй дълбоко в душите на Неточка и Нели, сега е неспособен да забележи израза на крехкото личице и погледа, който го съпровожда, докато той се запътва към вратата, прегърбен, с отпуснати ръце, победен, отритнат, тласнат към самотата.