Но не е удовлетворен. Изгаря ръкописа. И започва отначало:
“Изкуши ме нова форма, нов план…”
Работи ден и нощ. Той слива в едно сюжета, за който говори на Краевски и който озаглави Бедните пияници (епизод с Мармеладов), и сюжета за бедния студент, за който говори с Катков. Той се отказва от намерението да напише книгата под формата на дневник на Расколников и възприема романизираната форма. Работата напредва: пише и едновременно печата. Всеки месец предава главите, които ще се публикуват следващия месец: шест печатни коли за четири седмици!
На 18 февруари 1866 година Достоевски пише на Врангел: “Преди две седмици излезе първата част на моя роман в Русский вестник. Озаглавен е Престъпление и наказание. Вече чух много похвали за книгата. Тя съдържа смели и нови неща.”
VI
ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
И НАКАЗАНИЕ
За Расколников, героят на Престъпление и наказание, както за подземния човек, проблемът е тоталната свобода. Един беден и горд студент търси избавление от сиромашията си. Той познава стара лихварка. Колко струва животът на това злосторно същество в сравнение с неговия? Ако я убие, ако вземе парите є, ще може да помогне на майка си, на сестра си, които живеят в провинцията, да плати своето обучение, да стане човек на място, да прави добро около себе си. “С цената само на един живот ще има хиляди животи, спасени от упадък, от безпътица…” “Какво значение има във везната на живота тази зла вещица?” Планът на Расколников е ужасно логичен, опасно изкусителен. “Той се прибра у дома като осъден на смърт. Вече не разсъждаваше, впрочем не беше в състояние да разсъждава за нищо; но с цялото си същество внезапно почувства, че вече нямаше нито свобода да разсъди, нито воля, че току-що всичко беше окончателно уредено.”
Събитията се поддават със съзаклятническа лекота на всичките му намерения. Той усеща, че го тегли ужасна тежест, “като че ли крайчецът на палтото му се е заклещил в зъбчатото колело на някаква машина и цял го повлича”. Не може да устоява. Той удря. Убива. Обира. И по странно стечение на обстоятелствата никакъв външен белег не дава възможност на съдиите да го заподозрат.
Но тогава започва истинската драма на вътрешното наказание. “Щом всичко беше извършено умело, щом имаше ясно определена и начертана цел, как така досега ти дори не погледна какво има в кесийката, как така не се заинтересува какво ти донесе деянието, за какво си навлече всички терзания?”, мисли Расколников.
И малко по малко, от въпрос на въпрос, от ужас на ужас смогва да стигне до истинската подбуда на престъплението си:
“Не убих, за да помогна на майка ми, не, признава той на Соня, не и за да стана благодетел на човечеството, след като се сдобих със средствата. Не, просто убих, убих единствено за себе си и в този миг не исках да зная дали ще стана нечий благодетел, или ще прекарам живота си като паяк да оплитам в мрежата си жертви и се засищам с живата им сила. И преди всичко не нуждата от пари усещах най-остро, когато убих; имах по-малко нужда от пари, отколкото от нещо друго… Нужно ми беше да зная друго, друго тласкаше ръката ми; исках да разбера колкото е възможно по-скоро дали съм червей като другите, или човек. Ще успея ли да премина препятствието, или няма да успея?, се запитах. Ще дръзна ли да се наведа и да взема властта, или няма да дръзна? Треперко ли съм, или съм прав?”
Като подземния човек, Расколников се задушава между стените на официалната нравственост. Той подлага на изпитание в себе си възможността да надскочи безименното стадо, което го заобикаля. Чувства се различен от другите, призван за особена съдба, определен за страшното приключение на духовната независимост. Мъже като него имат право да нарушават всички правила. За тях съществува възвишена нравственост, или по-скоро не съществува нравственост, а пълна свобода. За тях едно престъпление няма смисъл на престъпление, а наказанието е безсмислена дума. Така вероятно Наполеон се е оправдавал в собствените си очи, ако въобще е имал желание да се оправдава. “Един истински господар, комуто всичко е позволено, мисли Расколников, обстрелва с оръдия Тулон, организира клане в Париж, забравя армията си в Египет, изразходва половин милион души за кампанията в Русия и се измъква от положението при Вилно с една игра на думи. И на този човек издигат паметници след смъртта му. Така значи - всичко е позволено…”
Всичко е позволено на някои. Всичко е позволено на този, който иска всичко да си позволи, защото това желание е вече знак за изключителност.