За Расколников е началното препятствие, стената от плът, която трябва да се срине, да се премине, да се забрави, за да се излезе на пътя към свободата. “Аз не убих човешко създание, а принцип.” Щом е убил този принцип, Расколников ще разбере своето призвание на свръхчовек, на божество. Той ще си отдъхне, ще попадне в завоюваната най-сетне независимост.
Но всъщност той никога не е бил по-малко независим, откакто избяга вън от човешкия живот. Една натрапчива мисъл гложди чувството му за свобода. Той, който поиска да се изплъзне от всички морални принуди, сам си наложи нова. Ден и нощ пледира и съди наум престъплението, с което искаше да се гордее. Ден и нощ го притискат едни и същи доводи и едни и същи отговори. Той се раздвоява, става свой адвокат и адвокат на жертвата си. Вече не е личност. Той е място за спор.
Убийството не е оправдано от гледна точка на дълбоката съвест и личността на убиеца се разлага и чезне, както трупът на жертвата. Никаква възвишена цел, никакъв идеал, никаква религия не биха могли да позволят престъплението. И който вдигне ръка срещу своя ближен, вдига ръка срещу Бога и срещу себе си. Когато Расколников стовари брадвата върху главата на старицата, той не уби алчната женска, а себе си, или по-скоро божествената светлина в себе си.
“В крайна сметка аз убих въшка, Соня, една мръсна въшка, безполезна и злотворна”, се провиква той.
“Тази въшка беше човешко същество”, възразява Соня.
Всеки човешки живот струва повече от най-възвишените мисли на личността. Нищо човешко не заслужава смъртта на човек. Защото този човек, какъвто и да е той, е Божи образ. Да, тази “безполезна и злотворна въшка”, каквато бе лихварката, да, този страхлив пияница, какъвто бе Мармеладов; тази мъдра проститутка, каквато е Соня - Бог обича всички тях, те са божие подобие. Това е нещо огромно, необозримо, но за Бог те са на равнището на Расколников.
Ето защо още при първите стъпки отвъд стената Расколников се олюлява. В тази безбрежна равнина той не е у дома си. Силите му, достатъчни да навлезе в нея, тук изведнъж го напускат. Той, който искаше да бъде свръхчовек, трепери и се жалва като дете в тъмна стая.
Той е далеч от всички. Чужд е на всички и на себе си. Той е друг. Околните го смятат за луд. Затова избягва съществата, които вече нямат нищо общо с него и се насочва към несретниците. Обича пияницата Мармеладов, охтичавата вдовица Катерина Ивановна и Соня, която проституира, за да изхранва братята и сестрите си. Но те също не са подобни нему. Неговото престъпление го изолира от центъра на човешкия поток. Само пълното признание, само назидателното наказание ще го върнат в най-плътната среда на тълпата. Обаче Расколников се страхува да не бъде разкрит, арестуван, съден. Той се среща често с полицаите, разговаря с тях за убийството на лихварката. А съдията Профирий, който отдавна го подозира, си играе с него, довежда го до крайния предел на напрежението, залъгва го, окуражава го и пак го заплашва с демонично хладнокръвие.
“Ако си тръгнете, пак ще дойдете, му казва той: Не можете да минете без нас… Дори съм убеден, че ще поискате да приемете страданието.”
Изпитанието на свободата е много сурово за Расколников. След неизброими битки той, свръхчовекът, пада в нозете на Соня, лекото момиче. Признава є престъплението си и тя го съветва да се предаде:
“- Значи искаш да отида на каторга, Соня?
- Нужно е да приемеш страданието и с него да изкупиш греха!”, му отговаря тя.
Той ще я послуша. Ще коленичи на един кръстопът и ще целуне “земята, която е осквернил”. Сетне ще отиде в полицията. “Кротко, на пресекулки, но отчетливо” ще произнесе:
“Аз убих с брадва старата лихварка и сестра є Елисавета и ги обрах.”
Расколников ще бъде осъден на принудителен труд и Соня, малката проститутка, ще го придружи в Сибир.
“Но той не се разкая за престъплението си…”, пише Достоевски.
“Как така моята постъпка им се струва толкова ужасна?, пита той. Защото е престъпление ли? Какво означава думата престъпление? Съвестта ми е спокойна. Действително аз извърших убийство… Ами! За да спазите буквата на закона, вземете главата ми и да не говорим повече…”
И се замисля, че много злосторници на човечеството са били оправдани, само защото упорито са вървели по своя път. Това, което осъжда него, е, че му е липсвал размах. Корубата е поддала. “И тъй, той смята за своя грешка, че не е съумял да удържи и че е отишъл да се предаде.”
От лъжата, от съмненията внезапно се ражда вярата. Да, внезапно, както от една искра пламва копа слама. Някога Соня му бе прочела притчата за възкресението на Лазар от Евангелието на Йоан: “Аз съм възкресението и животът. Този, който вярва в мен, макар и мъртъв, ще живее: а който живее и вярва в мен няма да умре завинаги.” Тогава той не разбра словата, както го заслужават. Едва сега, тук в Сибир, на устните му идва думата възкресение. “Как стана така? Расколников сам не си даде сметка, но нещо го грабна изведнъж и го тласна в нозете на Соня… Те поискаха да говорят, а не можеха. Очите им се напълниха със сълзи. Бяха бледи и съкрушени, но вече на посърналите им лица грееше зората на едно ново бъдеще, на пълното възкресение за живот…”