“Не пред теб се покланям дљземи, а пред цялото човешко страдание…”
“Не толкова заради твоето опозорение и твоя грях казах това, а заради твоето голямо страдание.”
“Но кажи ми най-сетне, изрече той, изпаднал в някаква крайност, как тинята, низостта могат да съжителстват в тебе с най-светите и най-противоположните чувства?…”
Както видяхме, Расколников признава своето престъпление именно пред Соня. А тя му отговаря:
“Какво сте направили? Какво сте направили против самия вас?… Не, не, сега никой на света не е по-нещастен от тебе…”
Този прозрачен образ на грешница, на жена, осъдена по земните закони, но извинена пред Небето, е едно от най-възхитителните създания на Достоевски. Самозаличаването, благостта на Соня причиняват болка и човек се чувства по неведом начин виновен за нейната злочестина. Като че ли тя поема върху себе си целия грях на хората. Като че ли тя ни спасява, погубвайки себе си. Но всъщност никой не ще бъде погубен от тези, които мислят, че са погубени. Защото никой не е виновен, или всички…
Заедно с образа на Соня и образът на Дуня, сестрата на Расколников, крехката, примирената Дуня, също носи своя дял от лъчистия грях. Приела е да се продаде на безчувствения мерзавец Лужин; тя е грешница и светица. Грешница, защото иска да се обвърже с човек, когото не обича. Светица, защото го прави, само за да спаси брат си. “Този брак е позорен. Съгласен съм аз да бъда позорът, казва Расколников на Дуня, но не искам да бъдеш ти…”
Друг голям грешник е Свидригайлов, при когото Дуня е служила като гувернантка. Преследвал е момичето с нечистоплътните си задявки. Той е завършен циник. Не вярва в нищо. От нищо не се страхува. За него бъдещият живот е като “стаичка, нещо подобно на баня, извън града, опушена, с паяжини по ъглите; и това е цялата вечност.” Той черпи удоволствие всякъде, където го намери, без да го е грижа за последиците от неговите капризи. “Представете си, ударих я само два пъти с бич”, казва той по повод смъртта на жена си. Някога е изнасилил четиринайсетгодишно глухонямо момиченце, което се обесило след това на тавана.
Свидригайлов намира Дуня в Санкт Петербург и започва да я преследва, за да получи нейната благосклонност. Примамва я в една стая и є предлага да спаси брат є, чието признание е чул, при условие че тя му се отдаде. Почувствала се в клопка, Дуня грабва един револвер и иска да застреля прелъстителя си. Но захвърля оръжието с отвращение. Като вижда, че тя не го обича достатъчно, за да го убие, той тъжно я пуска да си отиде.
Нейният отказ, нейното достойнство в отказа го съкрушават. Свидригайлов, който никога не е обичал никого, никого не е мразил, се пробужда за чувствителността. Той, който е имал само сетива, най-сетне изпитва ужасния прилив на някакво чувство.
“Тази вечер до десет часа той обикаля вертепите и бордеите.”
После отива при Соня и є оставя голяма сума пари. След това се отбива при годеницата си, слабичка девойка, чиито родители му я бяха продали, и подарява на семейството петнайсет хиляди рубли. Накрая наема стая в съмнителен хотел и се опитва да поспи.
Но кошмарите го омаломощават. Той сънува девойче, положено в ковчег, и разпознава детето, което се е самоубило заради него. Присънва му се също и петгодишно момиченце, изоставено в дъното на някакъв коридор. Той го прибира. Но момиченцето обръща към него пламнало лице и протяга ръце!
“Ах, проклетница”, вика той и посяга да я удари… Но в този миг се събужда.”
По-късно, в пристъп на треска и отврата излиза на улицата и се самоубива.
Мармеладов, Соня, Дуня, Свидригайлов, Лужин, всички негодници, всички циници, всички несретници, които обкръжават голямата фигура на Расколников, носят в себе си своето оправдание. Те разбират падението си. А според Достоевски само съдиите заслужават да бъдат съдени. Нищо на земята не е по-долно от човек без желания, от сухия ум, от горделивия интелектуалец. Никое престъпление не убива правото на опрощение. Любовта спасява всичко. Любовта и смирението. Защото човешката любов трябва да бъде смирена.
Упрекваха Достоевски, че описва само чудовища и болни. “Муза в лазарет.” “Жесток талант.”
Доктор Чий, големият специалист по творчеството на Достоевски, смята, че една четвърт от персонажите му са невропати. Има шест в Престъпление и наказание, двама в Братя Карамазови, шест в Бесове, четирима в Идиот, четирима в Юноша.
И действително Расколников постоянно “трепери от треска” или “изпада в унес”. Свидригайлов има еротични и ужасяващи халюцинации. Мармеладов е на ръба на алкохолен делириум. Катерина Ивановна е в последния стадий на туберкулозата. И изобщо, както казва Свидригайлов, цял Санкт Петербург “е град на полулуди”.