Всъщност на пръв поглед ние нямаме нищо общо с тези отчайващи същества. И въпреки това те ни привличат като дъното на пропаст. Ние никога не сме ги срещали. Но те по загадъчен начин са ни близки. Ние ги разбираме. Обичаме ги. И накрая, ние познаваме себе си в техния образ. Това означава, че не са по-ненормални от нас. Те са това, което ние не дръзваме да бъдем. Те вършат и говорят това, което ние не дръзваме да вършим, което не дръзваме да говорим. Те изкарват на дневна светлина това, което ние забравяме в тъмнините на нашите съвести.
А болестите им? Лудостите им? Ами че това са само извинения. За да може читателят да приеме съществуването на тези създания, логиката на техните спорове, на техните постъпки, Достоевски е бил принуден да ги дамгоса с безумие, туберкулоза, епилепсия, истерия… Той е натоварил тях, за да разтовари нас. Направил ни е тази отстъпка, да залепи на техния гръб един патологичен етикет. Той е снабдил със санитарна книжка персонажите, които са просто движещи се идеи: “Това, което разказвам, е напълно правдоподобно, защото се отнася до неуравновесен човек.”
И критиката се натъква най-напред на този претекст. Тя разглежда книгите на Достоевски като наръчници по патологична психология. Не помисля да махне маската, да погледне истинското лице на тези чудовища, човешкото им лице, нашето собствено лице.
“Пак ще се запитаме дали литературата има право да се залавя с болестни изключения”, пише Вогюе. Къде е изключението? Къде са болестите? За да е болен човек, трябва да има тяло, създанията на Достоевски нямат тяло. Създанията на Достоевски са само проводници на нашите собствени мисли - те са само нашите мисли. И ако светът, в който действат, прилича на нашия, то е благодарение на една ловка измама на автора. Ледените стаи, вонящите вертепи, мъгливите улички, фенерите, набучени накриво в калта, мръсното бельо, навесено по прозорците, всичко това е съновидение. Не е реалистично описание, а халюцинация. А детайлите, които авторът осветлява в гъсталака от мрак и нечистотия, впечатляват като поличба на свръхестествен садизъм. Те имат загадъчен смисъл: “картините, изобразяващи немски девойки” при лихварката, “кръгчета от краставици, почернелите бисквити и нарязаната на тънки филийки риба” в кабарето, “тапицираният с басма диван” при Мармеладов и “гадното куче с подвита опашка, цялото оваляно в изпражнения”, което подминава Свидригайлов, в сцената на самоубийството му. Всяко уточнение ни разтърсва като електрически ток. Но не ни събужда. То служи просто да си дадем сметка за извървения път от действителността до съня. То е единицата мярка, която Достоевски ни предлага от време на време по милост. Сетне продължаваме да вървим като сомнамбули.
За да придвижи издаването на своята книга, Достоевски е принуден да се бори с издателя, който изисква от него да променя текстовете. Катков и “помощникът му Леонтиев смятат, че главата с четенето на Евангелието може да се изтълкува лошо” и в нея може да се забележат “следи от нихилизъм”. Достоевски се възпротивява. Напразно. “Залових се с работата, а преработката на тази голяма глава ми взе време, колкото да напиша три.”
Корекцията не попречи на критиката да смята Достоевски за нихилист: “И тъй, за първи път ние се срещаме с нихилист, който страда, нихилист, измъчван от дълбоко човешко страдание”, пише Страхов. Сравняват Расколников с революционера Базаров на Тургенев.
Но между Базаров и Расколников разликата е голяма. Базаров е нов човек, герой на своето време, и то строго на времето си: нихилист. Расколников, напротив, принадлежи на всички времена. Него не го измъчва социален, а метафизичен проблем. Той не е плод на интелектуална мода, а на постоянно човешко присъствие. Базаров е разбираем само през XIX век. Расколников би могъл да се появи и през Средновековието, и в наши дни. Базаров е един човек. Расколников е човекът.
Обаче студентите се вслушаха в гласа на критика и разпознаха в Расколников само сляп заряд срещу университетската младеж. По странно съвпадение едно убийство, извършено от студент в Москва малко след появата на книгата, потвърди тяхното мнение. Увлечението им по Достоевски спадна незабавно.
А широката публика посрещна Престъпление и наказание с наивен възторг. Книгата, която беше и полицейски роман, и сантиментална история, и философска теза, задоволи голяма част от читателите. Не всички я разбраха. Но се възхитиха без задна мисъл. Всички споменаваха името на автора. Поставяха Достоевски редом с Тургенев и Толстой. Славата беше постигната.