Но внезапната известност не измъква Фьодор Михайлович от финансовите му затруднения. Първи ноември, датата, когато трябва да предаде на Стеловски един неиздаден роман, наближава, а той не е написал нито ред от новия труд. На 1 октомври Милюков посещава Достоевски:
“Вървеше напредназад из стаята с широка крачка и пушеше пура: изглеждаше силно развълнуван.
- Какво ви е? - попитах.
- Ужасно, загубен съм - отвърна той, без да спре да крачи.
- Какво? Какво има?
- Знаете ли какъв договор ме обвързва със Стеловски?
- Говорихте ми за някакъв договор, но не знам нищо за условията.
- Ами ето! Погледнете!
Той приближи до писалището, взе един лист и ми го подаде. После продължи да върви.
Ужасих се. Не само, че Достоевски получаваше смешна сума за предишните си произведения, но беше длъжен да представи през ноември, пет месеца след подписването на договора, “нов, неиздаден роман поне от десет печатни коли голям формат”. При неустойка Стеловски си запазваше правото да публикува бъдещите му трудове без възнаграждение.
- Напреднала ли е работата по този роман? - запитах.
- Нито един написан ред.”
Милюков е потресен. Той предлага да се съберат няколко приятели, да си разделят работата по глави и да напишат книгата заедно.
“Никога няма да сложа името си под чужд труд”, възразява Достоевски.
Тогава Милюков му внушава да продиктува романа си на стенограф. Но Фьодор Михайлович се колебае. Дали ще съумее да се нагоди към новия начин на работа? И къде ще намери способна секретарка?
“Ще се заема аз!”, възкликва Милюков.
На следващия ден, 2 октомври, Милюков отива при Олшин, който ръководи курс по стенография за жени, и му обяснява каква е работата. На 3 октомври в шест часа вечерта Олшин се приближава до една от своите курсистки и є казва просто:
“Анна Григориевна, бихте ли приели една малка стенографска работа? Помолиха ме да потърся някого. Помислих си за вас.”
VII
АННА ГРИГОРИЕВНА
На 4 октомври 1866 година Анна Григориевна Сниткина напуска рано сутринта жилището на родителите си, купува няколко молива и една папка от книжарницата в Гостинный двор и се запътва по уличка “Столарна” към дома на Достоевски. Анна Григориевна е дребна двайсетгодишна девойка с бледо лице, с грейнали, хубави и весели сиви очи. Тя е от добро семейство. Завършила е Мариинската гимназия със златен медал. Майка є се е съгласила тя да работи като секретарка на Достоевски, защото баща є приживе е бил горещ почитател на писателя. Всъщност как ли изглежда този Достоевски? Вероятно е връстник на таткото, дебел и плешив господин, или много висок, много слаб и много строг? Анна се вълнува от мисълта, че ще “сътрудничи” на толкова прочут автор като Достоевски. Дали няма да му се стори много глупавичка? Ще може ли да говори с него за книгите му? Имената на някои от героите в Бедни хора є убягват. Какво ще направи, ако я запита нещо на тази тема? Да си признае, че е забравила, или да се престори на разсеяна?
В единайсет часа спира пред сградата Альонкин, голяма къща, състояща се от неизброимо много квартири. Тя доста напомня дома, в който живее Расколников от Престъпление и наказание.
- Квартира номер тринайсет?
- Под свода, на втория етаж, отговаря портиерът.
Кабинетът, в който я въвежда прислужница на неопределена възраст, е просторен, скромно обзаведен с диван, няколко стола и бюро. Едва седнала, вратата се отваря и Фьодор Михайлович влиза; извинява се, че се е забавил.
“Беше среден на ръст, пише Анна Григориевна в своите Спомени. Светлокестенявите му, малко рижави коси бяха силно пригладени и напомадени. Но най-вече очите ме учудиха в това лице. Достоевски беше облечен в доста протрит жакет от син плат, но яката и маншетите на ризата му бяха снежнобели.” Той се приближава. Изглежда уморен, унил и объркан. Всъщност предната вечер е имал силен епилептичен припадък и още не се е съвзел напълно от него.
С отпаднал глас моли Анна Григориевна да седне и да стенографира под негова диктовка пасаж от Русский вестник. Той чете много бързо и тя протестира:
“Така никога не се говори!”
По-късно, докато тя прехвърля стенографските записки в обикновен текст, Достоевски крачи надлъж и шир из стаята и губи търпение:
“Колко бавно! Нужно ли е толкова време за едно копие!”
Като преглежда работата, открива, че липсва една точка и че не е обозначен ясно друг препинателен знак.
“Недопустимо! Недопустимо! Така или иначе, не ми е възможно да продължа диктуването днес. Елате утре.”
“Ох, мамо! Не ми говори за този Достоевски!”, възклицава Анна Григориевна, когато се прибира вкъщи.