На следващия ден отива, и този път работата е напълно успешна. Фьодор Михайлович диктува в добро настроение първите глави на Играч на рулетка. От време на време спира, за да разкаже някой спомен на девойката: детството му, ареста, ешафода, Сибир… Тя слуша очарована, развълнувана от мъжа, който толкова много е страдал, толкова много е размишлявал и който въпреки това се интересува от нея.
“Колко страници написахме вчера? Ще свършим ли в срок?”
Романът напредва. Фьодор Михайлович постепенно се успокоява. Изпитва странно удоволствие да работи край свежата и толкова мила девойка. Самият факт, че диктува любовен роман, прибавя към преживяването приятно смущение. Сурово и сластно Фьодор Михайлович съпоставя гордата фигура на Полина Суслова с тази на прилежното девойче. Той дава на героинята на романа името на бившата си любовница.
Учителят Алексей Иванович, разказвачът на историята, е безумно влюбен в Полина, красивата дъщеря на генерал Загорянски. Полина знае за любовта на младия мъж и му позволява да є прави признания, но се отнася пренебрежително към него. “Ами! Признавам си, за мен е удоволствие да бъда ваш роб, є казва Алексей Иванович. Тази наслада е последното стъпало на смирението и принизяването… Възползвайте се от моята готовност да ви бъда роб, възползвайте се! Знаете ли, че някой ден ще ви убия?”
Когато Полина му обяснява, че има нужда от пари, той отива в казиното и залага седемстотинте флорина, които му е дала. Внезапно го втриса. “Изпитах някакво желание да предизвикам съдбата, да є се надсмея, да є се изплезя.” Изгубва всичко и си тръгва зашеметен. Но Полина настоява да продължи и той се връща в казиното. Този път щастието му се усмихва. “Слепоочията ми бяха влажни, ръцете ми трепереха. Поляците ми предложиха услугите си, но не послушах никого. Късметът не ме напускаше. Внезапно се чуха смехове, врява: “Браво, браво”, крещяха наоколо. Някои дори ръкопляскаха. Спечелих трийсет хиляди флорина, а банката затваряше до следващия ден.”
Той бърза към хотела, влиза в стаята, където го чака Полина.
“Не искам да взема тези пари, без да дам нещо в замяна”, казва тя.
Полина го гали, целува го и му се отдава.
“Ти си мил… мил, повтаряше тя… Ще ми дадеш ли моите петдесет хиляди франка?”
Когато ги получава, хвърля ги в лицето му и побягва.
След като Полина си тръгва, Алексей Иванович заминава за Париж, където изхарчва парите със случайна авантюристка. По-късно продължава да играе, за да се издържа. Той губи, печели, пак губи…
“Действително странно е усещането, когато сам, на чужда земя, далеч от родина и приятели, без да знаеш дали този ден ще имаш какво да ядеш, рискуваш последния, съвсем последния флорин.”
Романът свършва с тъжното изречение:
“Утре, утре всичко ще свърши.”
Освен двамата главни герои, Полина и Алексей Иванович, в Играч на рулетка заслужава внимание смехотворната фигура на старата, извънредно богата леля на генерала, “бабуленка”, чиято смърт цялата фамилия очаква нетърпеливо. Един хубав ден тя пристига в града на хазарта с цяла свита прислужници. Заповядва да я откарат с креслото є до казиното, където започва да залага лудешки. “Не я сдържаше на място; тя вторачваше пламнали очи върху топчето, което подскачаше в зигзаг по въртящия се кръг; тя дори удари с юмрук по масата, когато крупието съобщи трийсет и шест вместо очакваната нула.” След внушителна печалба, погълната от огромна загуба, бабуленка, окончателно разорена, напусна града.
Този набързо написан роман, едва докоснат, явно диктуван безразборно, точно осветлява читателя върху двойната страст на Достоевски: Полина и хазарта.
Като четем Играч на рулетка, сякаш пребягваме през страниците на дневника на Суслова. Същата атмосфера на неудовлетворено обожание, същите скокове в настроението, същите обрати на страстите.”Във ваше присъствие губя всяко честолюбие”, казва героят на любимата си, а Достоевски вероятно често е повтарял тези думи на Полина.
“Взех я в прегръдките си, целунах є ръцете, паднах на колене пред нея”, пише Достоевски в Играч на рулетка.
“Той падна в нозете ми, прегръщаше и целуваше коленете ми, шумно хлипаше и извика: “Загубих те, знаех си го…”, пише Суслова в дневника си.
Можем да правим още много съпоставки.
А увлечението си по рулетката Достоевски обяснява със следния поразяващ израз: “Изпитвах някакво желание да предизвикам съдбата, да є се надсмея, да є се изплезя.”
Рулетката му позволява да си играе със своя жребий, както жребият си играе с него. Благодарение на рулетката той преминава “стената” и попада на територията на нелогичното, на тоталната възможност, на случайността. “Две по две е равно на четири” не означава вече нищо. Неизброимите капризи на шанса помитат и най-умелите залагания. В хазарта и само в хазарта нищо не зависи от нищо.