Хазартът е първият експеримент на свободата във физическия свят.
На 30 октомври 1866 година след двайсет и пет дни благополучна работа романът Играч на рулетка е готов за печат. На 1 ноември Достоевски отива при Стеловски, за да му връчи ръкописа. Но издателят го е изпреварил: заминал е за провинцията; прислугата не знае кога ще се върне, а в издателството началникът на службата отказва да приеме романа, под предлог че не е получил нареждане по въпроса. Тогава на Достоевски му идва наум щастливата идея да се яви в районния комисариат и да депозира книгата си на надзорника срещу надлежно подписана и датирана разписка.
Уловката не минава, поръчката е изпълнена и при все това Достоевски не е напълно удовлетворен.
Свикнал бе девойката да идва при него всеки ден. Тя обсъждаше героите му с младежко вдъхновение. Работата беше лека и забавна. Добре му беше да мисли, да говори, да живее до нея.
Натъжава го мисълта за предстоящата раздяла. Достоевски посещава майката на Анна Григориевна и предлага момичето да му “сътрудничи” за последните глави на Престъпление и наказание. Анна Григориевна тутакси се съгласява. На 8 ноември тя се готви да поднови работата си при писателя.
Фьодор Михайлович я приема извънредно развълнуван. Много бледен, много смутен є взема пелерината и я отвежда до креслото. Вглежда се в чистото є лице, върху което времето не е оставило отпечатък, лице скромно и тържествуващо. Колко е млада! Колко е запазена! Колко много я обича! Но с какво право може да си позволи да є признае любовта си, той, два пъти по-възрастен от нея, болен, беден, затънал в дългове? Има същите скрупули, както при Анна КорвинаКруковская. Страхува се от нейния отказ, сигурен е в отказа є.
“Чуйте, казва є, обмислил съм нов роман. Но краят малко ме затруднява. Свързан е с психиката на една девойка. Ако бях в Москва, щях да се обърна към племенницата си Соня; но сега искам да помоля вас да …”
И є разказва историята на един художник, “мъж, който вече не е млад, с една дума на моя възраст”… Този художник има труден живот; загубил е баща си; загубил е съпругата си, близките си, любимата си сестра. Самичък е, разочарован, несретен. Обаче жадува за ново щастие. И в този решителен момент от живота си среща мила, интелигентна и чувствителна девойка: “Вярвате ли, че може искрено да го обича?… Поставете се на нейното място за миг. Допуснете, че художникът съм аз, че ви признавам любовта си, че ви предлагам да се омъжите за мен, кажете, какво ще отговорите вие?”
Достоевски спира, смутен от собствената си дързост. Не разруши ли той едно много нежно приятелство с тези думи? Не уплаши ли девойчето, което не подозираше нищо? Но вече Анна Григориевна го гледа с кротка радост. После отговаря просто:
“Ще ви отговоря просто, че ви обичам, че ще ви обичам през целия си живот…”
Семейството на Михаил, чиято издръжка Достоевски поема след неговата смърт, и Павел Исаев, осиновеният му син, смятат, че новата връзка на писателя застрашава интересите им. Опитват се да му докажат, че е абсурдно, дори порочно, един “старец” да се ожени за толкова “млада жена”. Тези упреци са изтезание за Фьодор Михайлович, защото напълно съвпадат с най-интимните му колебания.
“Младостта ми видимо го смущаваше”, отбелязва Анна Григориевна в своя дневник. Достоевски пък пише по-късно на Суслова: “Забелязах, че моята стенографка ме обича много искрено, макар да не ми е казвала никога нищо, а на мен започна все повече да ми се харесва. И тъй като след смъртта на моя брат животът ми тежи и ми дотяга, предложих є да се омъжи за мен. Тя прие… Разликата във възрастта ни е огромна (Анна е на двайсет, а аз на четирийсет и четири), но все повече се убеждавам, че ще бъде щастлива; тя има сърце и умее да обича.”
Писмото до “вечната приятелка” изразява болезнено затруднение и срам. Буржоазното щастие, спокойствието, крехката възраст на годеницата… Достоевски се смущава от постъпката си. А освен това се боеше, че като пусне котва в пристанището, ще тъгува за бурите в открито море. И всички хора около него, които се удивляват, вероятно ще му се надсмиват щом обърне гръб, ще го смятат за “луд старец”, за “садист”! Все едно! На 15 февруари 1867 година в седем часа вечерта Фьодор Михайлович Достоевски сключва брак с Анна Григориевна в черквата “Света Троица”.
“Отсега нататък ти си всичко за мен, пише Фьодор Михайлович на Анна Григориевна в първото писмо, което є изпраща по случай рождения є ден; ти си моята надежда и моята вяра, и моето щастие, всичко.” Когато получава писмотото тя едновременно се развълнува и обезпокоява от признанието. Ще бъде ли на висотата на своята задача? Ще бъде ли достойна за отговорността, която изневиделица се стоварва върху нея?