Тя бе предана и благоразумна повече, отколкото можеше да се очаква.
Още петнайсетгодишна се възхищаваше от бъдещия си съпруг. И продължи да му се възхищава цял живот, без много да го разбира, опитвайки се да го направи щастлив.
Беше си изградила удобна, успокояваща представа за него. Тя беше дребнобуржоазно момиче и видя в негово лице дребен буржоа. С назадничаво простодушие си го представяше като добър баща на семейство, без недостатъци, без долни инстинкти, любящ, приветлив и тъй добър, и тъй скромен сред всички ония сложни и лоши хора около него. От Рембранд тя направи винетка, едно буйно и загадъчно същество превърна в герой на слаба поучителна комедия.
Ох! Не, тя не беше много интелигентна. Не беше и много образована, независимо от златния є медал. Но имаше непоклатимо практическо чувство. Беше родена за секретарка. Според един от приятелите є, “ако не беше се омъжила за Достоевски, щеше да открие обменно бюро на Невский проспект.”
Анна Григориевна не внесе в живота на Достоевски разочарования и екстаз, на каквито го бяха приучили другите жени. Тя не обогати семейната хазна със своите сметки. Но внесе порядък в нея като образцова стопанка.
Беше взискателна, спестовна, добродетелна. Обичаше да поддържа разходна книга, а в своя дневник вписваше дори цената на кафето със сметана или на паста, преглеждаше договорите на съпруга си, следеше за изплащането на хонорарите му, държеше кредиторите настрана, преписваше, класираше, правеше каталози, грижеше се за реда на работното място на гениалния си съпруг, както домакинята се грижи за реда в кухнята си. Бе образец на жена, която “подрежда разхвърляното”.
Тя, така да се каже, отупа праха от живота на Достоевски. Не беше музата на великия мъж, а милосърдната му сестра. А на Достоевски не му беше нужна толкова муза, колкото милосърдна сестра.
Началото на брака беше трудно за Анна Григориевна. Снахата, братята, племенниците на Достоевски, доведеният му син, нехранимайко, мързеливец и дърдорко, се почувстваха ощетени от женитбата на Фьодор Михайлович и посрещнаха на нож “натрапницата”. Павел Исаев, който живее при тях, забранява на прислугата да се подчинява на новата господарка на дома, краде захар, тайно изяжда сметаната, предназначена за кафето на пастрока, и вдига рамене:
“Ами че, татко, когато домакинството беше в моите ръце, нищо не куцаше!”
Той се оплаква на Достоевски от измислени оскърбления, които не преставала да му нанася младата жена, на него, “сина”. И Достоевски внимателно прави бележка на Анна Григориевна:
“Аня, престани да се караш с Павел, не го оскърбявай, той е добро момче.”
Семейните сцени зачестяват и се отразяват на здравето на Фьодор Михайлович. Той получава извънредно тежки епилептични кризи.
“Хванах Фьодор Михайлович за раменете, пише Анна Григориевна, и с все сила го издърпах да седне на дивана; но каква беше изненадата ми, когато видях, че безчувственото му тяло се изплъзва в момент, когато вече нямах сили да го задържа. Изблъсках масата, на която стоеше запалена лампа, за да може болният да се изтегне на пода, после седнах край него и през цялото време, докато траеха конвулсиите, държах главата му между коленете си…
Уви! За моя огромна горест той скоро получи нова криза, много посилна от предишната, и едва след два часа дойде в съзнание, крещейки от болка. Гледката беше ужасяваща!”
А пък Фьодор Михайлович пише на Майков:
“Нищо по-непоносимо от това, да почувстваш и да изживееш такова разтърсване на нервите и мозъка. Аз действително почвам да губя умствените си способности.”
Лекарите го съветват да замине за чужбина. Анна Григориевна не пропуска да подкрепи подобна възможност за избавление. Сам Достоевски не иска нищо по-хубаво от това да избяга, защото кредиторите му са започнали да го преследват с нова сила.
Обаче, когато той съобщава на роднините си за заминаването, надига се единодушен вой. Нали навремето беше обещал да наеме вила, в която целият род да почива през лятото? Ако се откаже от тази идея, трябва да осигури близките си, да им остави пари за издръжка за времето на неговото отсъствие. Всеки изчисляваше в пари исканията си. Възлизат на хиляда и сто рубли.
А Достоевски разполага точно с хиляда.
“Виждаш ли, скъпа моя Аня, съдбата е против нас, казва той. Ако напролет заминем за чужбина, ще са нужни две хиляди рубли, а ние имаме едва половината. Но ако останем в Русия, ще можем да живеем два месеца спокойно…”