Тяхната група бе разделена на две и разпределена на съседни пейки — Ан беше на предната, а с малко тактика и с помощта на полковник Уолис, мистър Елиът се изхитри да седне до нея. Мис Елиът беше напълно удовлетворена. Чувстваше се причина за галантността на полковник Уолис и най-вече от мястото си между двете братовчедки.
Ан не беше в най-подходящото за подобен концерт настроение, но все пак имаше с какво да се залисва — чувствата й откликваха на нежните пасажи, настроението — на жизнерадостните, вниманието й — на академичните, а търпението — на досадните. Преди не й се бе случвало да хареса толкова много един концерт, поне не през първата част. Към края й, след една италианска песен, имаше кратка пауза и Ан преведе на мистър Елиът текста на песента, докато той държеше помежду им програмата на концерта.
— Смисълът е горе-долу такъв — каза тя — или поне такова е значението на думите; разбира се, текстът на една италианска любовна песен не може да се преведе толкова просто, но поне успях да ви предам значението, тъй като съвсем не твърдя, че владея добре езика. Италианският никак не ми върви.
— Да, да, виждам колко не ви върви, ясно е, че нищо не разбирате. Вие просто преведохте тези накъсани италиански стихове с обратен словоред и объркан синтаксис на ясен, разбираем и изящен английски. Не е нужно да ме убеждавате повече в своето невежество, дадохте ми пълно доказателство за това.
— Не мога да устоя на толкова мил комплимент, но едва ли бих издържала на един изпит пред истински познавач.
— Отдавна не съм имал удоволствието да отида в Камден Плейс — отговори той — без да науча още нещо за мис Ан Елиът и определено смятам, че според светските разбирания тя е прекалено скромна, за да осъзнае и половината от своите съвършенства, а у всяка друга жена такава скромност при подобно съвършенство не би изглаждала естествена.
— Засрамете се, мистър Елиът, това е прекалено дори за ласкателство. Забравих какво ще слушаме сега — каза Ан и се наведе към програмата.
— Може би — продължи мистър Елиът тихо — ви познавам по характер много по-отдавна, отколкото си мислите.
— Нима? И откъде? Имахте възможност да ме опознаете едва след пристигането ми в Бат, освен ако преди не сте чули нещо от близките ми.
— Говорили са ми за вас дълго преди да дойдете в Бат. Описвали са ви хора, които ви познават съвсем отблизо и от много години аз също ви познавам по характер. Слушал съм много за вашата външност, нрав, образованост и обноски — всичко ми е известно.
Мистър Елиът се бе надявал да събуди любопитството й и съвсем не бе разочарован. Няма човек, който да устои пред магията на подобна загадка. Някакви безименни хора са говорили отдавна за нея пред човек, когото познава съвсем отскоро — какво по-интригуващо от това? Ан изгаряше от любопитство. Не можеше да си обясни как е възможно това и го заразпитва нетърпеливо, но напразно. Беше му приятно да го разпитва, но не искаше да сподели нищо повече.
— Не, не, някой друг път може би, но не сега. Не ми се иска да споменавам имена, но бъдете съвсем сигурна, че е вярно. Преди много години ми описаха мис Ан в такава светлина, че имах най-възвишени представи за нейните достойнства и изпитвах непреодолимо любопитство и желание да се запознае с нея.
Ан не можеше да се сети за някой, който би говорил за нея с такава топлота, освен мистър Уентуърт от Манкфорд, братът на капитана. Може би се бяха срещнали някъде с мистър Елиът, но тя не посмя да попита за него.
— Името Ан Елиът — каза той — интригува отдавна слуха ми. То дълго е омагьосвало въображението ми и ако можех да събера достатъчно смелост, бих ви доверил едно свое желание — ще ми се това име да не се променя никога.
Поне на нея й се стори, че го чу да казва точно това, но думите едва бяха стигнали до слуха й, когато вниманието й бе привлечено от друг звук, непосредствено зад гърба й, и всичко останало вече нямаше значение. Баща й казваше на лейди Далримпъл:
— Много красив мъж, наистина красив.
— Прекрасен младеж, наистина — каза лейди Далримпъл. — Такава осанка не се среща често в Бат. Дали не е ирландец?
— Не, познавам го по име, поздравяваме се от време на време. Уентуърт, капитан Уентуърт от флота. Сестра му е омъжена за моя наемател в Съмърсетшир — онези Крофт, които живеят под наем в Келинч.
Още преди сър Уолтър да изрече тези думи, Ан улови посоката на погледа му и сред група мъже недалече от тях успя да различи капитан Уентуърт. Когато погледът й попадна върху него, той побърза да извърне очи, сякаш до този момент не бе ги откъсвал от нея. Поне така й се стори. Като че ли бе закъсняла само с един миг. Тя се осмели да погледне отново нататък, но той не се обърна повече към нея. В този момент концертът отново бе подет и тя с усилие се съсредоточи върху оркестъра, докато погледът й бе обърнат право напред.