– Нали имам Целебния камък. Ще те оправя за нула време.
Бръкнах първо в единия си джоб, после в другия. Затършувах из всяка гънка на дрехите си. Накрая отпуснах безпомощно ръце. Камъкът беше изчезнал.
– Трябва да съм го изгубила в Комините – погледнах виновно Делф. – Мога да се върна и да...
– Никъде няма да ходиш – сграбчи ме за ръката той.
– Но твоите рани...
– Ще заздравеят, Вега Джейн. Просто им трябва малко повече време.
Тогава през главата ми се стрелна друга мисъл.
– Ами Дуелумът?
– Знам – кимна тъжно той. – Не мога да се бия с един крак и една ръка, нали?
– Делф, толкова съжалявам. Всичко стана по моя вина.
– Напротив, аз сам избрах да дойда, въпреки че ти се мъчеше да ме разубедиш. А накрая дори ми спаси живота.
Помогнах му да влезе в къщата. Дъф го нямаше, вероятно още не се бе прибрал от Стената. Почистих раните му със студена вода и го настаних върху леглото. Приспособих превръзка за ръката му и намерих дебела тояга, с помощта на която да се придвижва.
– Съжалявам – промълвих отново със сълзи в очите.
– Е, около теб един Уъг никога не може да скучае – усмихна се отпаднало той.
4 Жена-призрак в ирландската и шотландската митология, чийто вледеняващ писък предвещава смърт. – Б. пр.
TRIGINTA NOVEM
ЗАЛОГ ЗА ПОБЕДА
Когато се пробудих в леглото си на следващата сутрин, отначало не знаех къде се намирам. Чувствах се като пребита, а в главата ми още се вихреха събитията от изминалата нощ. Нещо ме близна по ръката и аз станах, почесвайки разсеяно Хари Две между ушите. После погледнах през прозореца и видях групички от Уъгове, вървящи забързано в една и съща посока.
Трябваше ми секунда, за да се досетя какво се случва. Дуелумът! Щях да закъснея. Скочих и започнах трескаво да обличам дрехите, които бях захвърлила на пода предната вечер. Сред тях проблясваше веригата Дестин. Поколебах се. С нейна помощ можех да победя всеки Уъг на турнира. Изкушението бе голямо. Хиляда монети представляваха огромно богатство. А и славата също не беше за изхвърляне – всички щяха да ме почитат, ако станех шампион – не само онази Женската в „Гладниците“, а цялото село.
Но все пак не посегнах да я взема, а я натиках с крак под леглото. Не бях длъжна да печеля проклетия Дуелум – трябваше само да се бия с нокти и зъби. А и част от мен се боеше, че ако използвах силата на Дестин, можех неволно да убия някой Уъг. Не исках това да ми тежи на съвестта. Макар да бях лъжкиня, понякога крадла и какво ли не още, все пак ми оставаха някои морални ценности. Докато подминавах тълпите, стичащи се към арената, ми мина през ум, че покрай всички вчерашни премеждия дори не ми бе останало време да проверя на таблото кой ще е противникът ми. Е, тъй или иначе скоро щях да узная. Тъкмо преминах портите, когато гонгът удари. Озърнах се бързо наоколо. Ами ако участвах още в първата серия?
– Ей, кога ще се бия? – викнах запъхтяно на един Уъг, който събираше монети и раздаваше в замяна късчета пергамент. Името му беше Личис Макгий и се ползваше с отвратителна репутация във всяко друго отношение с изключение на залаганията, където проявяваше безупречна честност. Аз обаче нарочно общувах с него, за да дразня Роман Пикус, с когото бяха върли конкуренти.
– Във втората серия, Вега – подсмихна се подигравателно той. – Остава ти още малко живот. – Погледнах към таблото и видях не по-малко от петдесет залога, направени за втората серия. Нито един от тях не беше в моя полза. Погледът ми се плъзна към отсрещната колонка, за да видя срещу кого ще се изправя. Тогава разбрах защо шансовете ми за победа са толкова мизерни или по-точно казано – несъществуващи.
Нон. Щях да се бия срещу огромния, празноглав тулуп Нон.
– С Клетъс Луун извади късмет, но не и този път – продължи Макгий. – Можеш да се сбогуваш с онези хиляда монети, или аз се казвам Алвис Алкумус.
Потреперих от яд при тези думи. Пъхнах ръка в джоба си, извадих единствената монета, която имах, и му я подадох.
– Разумен избор – кимна одобрително той. – Залагаш на Нон, разбира се. Поне малка компенсация за потрошените ти кокали.
– Залагам на себе си – отвърнах с далеч повече самочувствие, отколкото изпитвах в действителност. Защо, по дяволите, бях оставила Дестин у дома? И откъде-накъде ми бе хрумнало, че е толкова хубаво да бъдеш почтен и да се биеш честно?
– Шегуваш се, разбира се – рече Макгий с недоверчив тон.
– Дай ми билетче с моето име като победител – процедих измежду стиснатите си зъби.
Той въздъхна, поклати покровителствено глава, но все пак го написа и ми го даде.