– Тук съм – улови го Делф за ръката. – Тук съм, татко.
– Какво се е случило? – попитах.
– Цял ред талпи се срина ей оттам – посочи Кичън, който стоеше зад мен. – Затисна му краката, навсякъде се разхвърчаха кръв и кости. Никога не съм виждал такова нещо, направо страх да те хване. И най-отвратителното беше, че...
– Добре, добре, схващам идеята – вдигнах ръка, обръщайки се притеснено към Делф.
Погледнах към зейналата дупка високо в горния край на Стената.
– Как, по дяволите, стана това?
– Една от металните ленти се скъса, ето как.
Извърнах глава толкова рязко, че щях да си счупя врата.
Метална лента да се скъса? От онези, които изработвах аз?
– Колко пъти повтарям, ама няма кой да слуша – продължаваше с назидателен тон Кичън. – Щураме се тук като обезумели, затова сме я втасали като кучето на нивата. Ранени Уъгове. Смачкани Уъгове. Загинали Уъгове. И за какво? За няколко побити кола, дето ще удържат Кръвниците толкова, колкото и моята Женска с точилката си. Чавка му е изпила акъла на оня, дето е измислил цялата работа, мен ако питате, ама нейсе.
– Всъщност, никой не те е питал, Тадеус Кичън – не издържах аз.
Междувременно Делф се бе вторачил право в мен и лицето му изразяваше смесица от емоции, но за мен основната, която се открояваше сред тях, бе разочарование. Разочарование от немарливата ми работа. То се стовари отгоре ми със сила, по-голяма дори от тази, с която трупите бяха премазали баща му. Съзнанието ми бе така обсебено, че дори не чух как един от Знахарите нарежда пострадалият да бъде откаран в Болницата.
Дойде каруца, теглена от як Слеп, и Дъф, вече в безсъзнание, бе натоварен на нея. Аз помагах на останалите да го качат, докато Делф само стоеше и гледаше безпомощно отстрани. Накрая го сграбчих за ръката и му казах:
– Ти върви с баща си. Аз ей сега ще дойда.
Щом каруцата се отдалечи, отидох до мястото на срутването. Няколко Уъга оглеждаха купчината паднали греди, но аз съсредоточих вниманието си върху металната лента. Можех ясно да видя върху нея инициалите си – отпечатвах ги на всяка една, която излизаше от ръцете ми. Но тази тук беше разкъсана на две неравни парчета. Не можех да си представя как е възможно това. В спецификациите всичко бе подробно пресметнато, а аз ги следвах по-съвестно отвсякога по простата причина, че добре знаех какъв огромен товар ще трябва да носят.
Но когато коленичих, за да видя по-добре, ченето ми увисна. Върху лентата бяха добавени две нови отверстия, при това значително по-широки от онези, които пробивахме във фабриката – с около десет сантиметра, по моя груба преценка. Разкъсването минаваше точно през средата на едно от тях. За мен бе кристално ясно, че именно това е причината за отслабването на целия елемент.
– Ето, тук се вижда къде се е скъсало – викна Кичън, сочейки през рамото ми.
– Кой е добавил тези дупки и ги е направил по-големи от останалите? – изгледах го раздразнено.
Той се надвеси и се почеса озадачено по тила.
– Да пукна дано, наистина са по-големи.
– И не са правени в Комините. Откъде са се взели тогава? – настоях аз.
Към нас се присъедини друг Уъг, малко по-висок от мен, с четинеста брада и едри, възлести ръце. Бях го виждала из Горчилище, но не знаех името му.
– Конструктивна промяна – рече важно той.
– И защо? – попитах.
– Защото така се разтягат, ето защо. И всяка една може да захване повече трупи. Просто, нали? Сами им правим новите отвори, тук на място.
– Но от това якостта им намалява. А и те поначало не са предназначени да носят толкова много греди – посочих бъркотията от натрошен дървен материал върху земята. Изправих се и го изгледах сурово. – Спецификациите не бива да се променят.
Той изду гърди и като подпъхна палци под връвта, която крепеше панталоните му, изфуча:
– Какво ти разбира пък една Женска?
– Аз изработвам лентите в Комините – отсякох. – Аз съм Довършителката. – Погледнах нагоре към Стената. – Колко още такива ленти сте използвали? – Той не отговори. – Сграбчих го за яката и го разтърсих яростно. – Колко още?
– Ей – облещи се Уъгът, – ти да не си оная Женска от Дуелума?
– Същата, дето днес наби Нон – вметна Кичън, поглеждайки ме плахо.
– Колко още?! – изкрещях.
– Още много – обади се спокоен глас.
Обърнах се и я видях пред себе си, облечена в сияйното си наметало, като бяла перла сред море от тор.
– Остави бедния Хенри на мира, Вега – рече Моригон. – Не мисля, че заслужава да бъде удушен само задето си върши работата.
Пуснах „бедния“ Хенри и я доближих.
– Знаеш ли какво се е случило с Дъф? – попитах. Имах чувството, че главата ми ще се разцепи на две от напрежение.