– Бях надлежно информирана за злощастния инцидент. Ще отида да го посетя в Болницата.
– Ако е още жив – процедих.
Друг Уъг отиде до нея и й подаде руло пергамент и перодръжка. Тя го прегледа, отбеляза нещо върху него и накрая постави витиеватия си подпис, който зае почти половин педя. Даде ми знак да я последвам и двете се отдалечихме встрани.
– Говорихме за саможертвите, Вега. Виждам, че все още не си усвоила този урок така добре, както би ми се искало.
– Онзи, който е подменил конструкцията на лентите, е отговорен за случилото се с Дъф – размахах пръст под изящната и брадичка. – Негодникът заслужава да бъде пратен във Валхал.
– Странно, че тъкмо ти настояваш за това – отвърна тя, поглеждайки вляво от себе си.
Проследих погледа й и видях не друг, а собствения си брат, седнал върху импровизирана платформа зад наклонено бюро, отрупано с планове и чертежи. За втори път през последните няколко минути челюстта ми увисна.
– Джон е подменил конструкцията? – успях да промълвя задавено. Гласът ми сякаш се бе изгубил, заедно със самоувереността.
– Той направи изчисленията и се произнесе, че е безопасно – отвърна Моригон така спокойно, сякаш диктуваше рецепта за курабийки.
От самодоволното и отношение гневът ми кипна с нова сила.
– Е, ето доказателството колко е безопасно – рекох, сочейки към натрошените отломки. – Джон може да е гениален, но никога през живота си не е построил дори кучешка колиба. – Гласът ми се извиси. – Не може да очаквате, че ще го хвърлите направо в дълбокото и няма да допуска грешки. Не е честно да искате това от него.
– Никой не го е искал, напротив. При начинание от подобен мащаб грешките са неизбежни. Трябва да се учим от тях и да вървим напред.
– Ами Дъф?
– Ще бъде сторено всичко необходимо за облекчаване на положението на господин Делфия.
– Но той е зверообучител! Как ще упражнява професията си без крака?
– Сигурна съм, че Съветът ще му отпусне пенсия по инвалидност.
– Ами самочувствието му? Любовта към работата? Нима те могат да бъдат изкупени с няколко жалки монети?
В очите ми избиха сълзи, защото единственото, за което можех да мисля, бе злощастното изражение на Делф, разочарованието в погледа му. Сякаш аз го бях подвела, аз бях отнела краката на неговия баща, а нищо чудно и живота му.
– В момента си под влияние на емоциите, Вега. Не може да се очаква да мислиш трезво при тези обстоятелства.
При вида на царствената и, снизходителна физиономия и тези очи, които сякаш дефинираха самото понятие за надменност, емоциите ми отведнъж се охладиха и аз започнах да мисля напълно ясно въпреки хаоса, бушуващ в съзнанието ми.
– Аз също съм те виждала под влияние на емоциите, Моригон – изрекох с тон, не по-малко овладян от нейния. – Прекрасната ти червена коса стърчеше на всички страни, скъпата ти наметка беше изпоцапана, а в очите ти имаше не просто сълзи, а страх. Истински страх. Видях това и още много други неща.
Забелязах, че дясната и буза едва забележимо потрепна, но продължих, най-вече защото думите сами се лееха от устата ми.
– И в случай че ти е убягнало от вниманието, прозорецът на къщата ми вече не е счупен. След като ти излетя сред своя шлейф от синя светлина, аз го поправих само с едно махване на ръката. Помислих си го и то се случи. И твоите умения ли са такива? Защото Тансий не пожела да се разпростира по темата, когато попитах.
Очаквах, че ще замахне и ще ме зашлеви през лицето. Но вместо това тя просто се обърна и си тръгна. Мълнията не беше у мен, инак имах чувството, че с удоволствие бих я запратила подире й.
Погледнах към Джон, който вглъбено разглеждаше чертежите и нанасяше бележки и корекции със своята перодръжка, проектирайки най-прекрасната Стена на света. Ентусиазмът му бе колкото възхитителен, толкова и ужасен за гледане. Върнах се при Кичън и Хенри.
– Ако той ви нареди да правите още дупки в лентите, не му се подчинявайте. Ясно ли е?
– И коя си ти, че да раздаваш заповеди, Женска? – попита с негодувание Хенри, обхождайки с очи прашните ми дрехи и все още окървавеното ми и подуто лице.
Кичън отстъпи благоразумно назад, несъмнено забелязал свирепото ми изражение. Яростта ми бе такава, че усетих невероятен прилив на енергия, извиращ сякаш от самата ми душа. Можех единствено да се надявам, че ще успея да я удържа. Свих ръката си в юмрук и го поднесох на милиметри от брадичката на Хенри. Когато заговорих, гласът ми бе тих и равен, но излъчваше повече мощ от хиляда проповеди на Езекил.