На възраст двайсет и четири Сесии, Дюк Доджсън бе най-младият член на Съвета и протеже на Джурик Кроун. Също така беше моят следващ опонент на турнира. Дюк бе висок и силен момък, но никога досега не бе печелил двубои, защото, поне по мое мнение, твърде високото самочувствие му пречеше да забележи собствените си слабости и да работи върху тях. Имаше жестока уста и арогантни очи, които загрозяваха инак красивата му външност. Амбицията му явно бе властта, а не шампионската титла на Дуелума, дори да бе подплатена с петстотин монети. Бях го видяла при посещението си в Съвета. Той седеше до Кроун и го имитираше във всяко едно отношение. Колкото до мен, питаеше единствено презрение. Аз на свой ред му отвръщах със същото.
Бях доволна, че жребият ни е определил за противници. Отмъщението не е просто забавно – понякога то е единственото, което ти остава.
Делф, който бе побеждавал Доджсън на предния Дуелум, ми каза, че той предпочита да изчаква и да не напада веднага, както и че има вредния навик да държи ръцете си ниско, което оставя открити главата и шията му. Това ми навя някои идеи. Вечерта преди боя се вмъкнах в Болницата и задигнах оттам една книга. До късно през нощта рових текстовете и илюстрациите, за да науча онова, което ми трябваше, за да приложа плана си.
На следващата сутрин станах рано и се облякох. Оставих Хари Две у дома. Боях се, че ако започна да губя, той ще нападне Доджсън и Джурик Кроун ще използва това като оправдание и ще го убие.
Щом стигнах арената и отидох при будката за залагания, видях, че прогнозите за победа за мен и Доджсън са приблизително равни. Явно реномето ми се покачваше. Този ден щеше да има две серии от по три схватки, като аз се падах във втората серия. Направих своя залог и като си тръгнах едва не се блъснах в Кроун.
Той носеше черната си туника така, сякаш бе мантията на Алвис Алкумус, а когато ме заговори, от тона му лъхаше подигравателно снизхождение.
– Да не би да обичаш да си губиш парите, Вега? Не вярвам да имаш толкова много.
– Моля? – попитах с безразличен глас.
– Видях, че заложи на себе си. Дори Делф едва победи Доджсън на предния турнир. Ти нямаш никакъв шанс. Защо просто не се предадеш, за да те отведем във Валхал, където ти е мястото? – И той демонстративно подаде на Личис Макгий двайсет и пет монети в полза на това, че Доджсън ще ме направи на пихтия от бой.
Приближих се и изрекох в лицето му:
– По-добре да ми беше дал парите си още сега. Поне щеше да спестиш на Макгий труда да ми ги наброява, когато приключа с безценното ти протеже. – И преди да успее да ми отговори, се врътнах и се отдалечих към арената.
Там Тед Ракспорт сръчно се справи за по-малко от пет минути с един треперещ Уъг, който работеше на Мелницата. Когато реферът вдигна ръката му, той ме погледна и ме посочи с пръст, сякаш искаше да ми каже: „Ти си следващата“.
С най-голямо удоволствие, помислих си.
Вторият гонг прозвуча и аз се упътих към квадрата. Доджсън се изправи срещу мен гол до кръста, изпъчил застрашително гърди. По време на инструктажа ме огледа, спирайки очи върху счупения ми нос, който междувременно се беше подул и ме болеше непоносимо.
– Какво ти е станало с нослето? – попита. – Не помня да са те подредили чак така на предния кръг.
Когато не отговорих нищо, сви рамене и каза:
– Е, ще гледам да те удрям по-леко. – После се усмихна криво с жестоките си устни и добави с тих глас, така че само аз да чуя: – Това беше лъжа. Ще те смеля от бой. Ти трябва да си във Валхал, а не да се разхождаш по улиците. Такава е волята на Кроун, а аз му служа добре.
Пак премълчах, но се обърнах към Кроун, който стоеше на самия ръб на квадрата, готов да подкрепя своя фаворит. Показах му петте си пръста, а после затворих и отворих пет пъти длан, в знак на двайсет и петте монети, които щеше да загуби.
Доджсън видя това и лицето му се разкриви от гняв.
– Няма да има милост за теб, Вега – рече, надувайки мускули. – Никаква!
– Не помня да съм те молила за нея – отвърнах с мъртвешко спокойствие.
Лицето ми, с всичките си рани, вероятно изглеждаше ужасно. Дори плашещо. Но тъкмо сега нямах нищо против това. Защото, продължавайки да се взирам в упор в Доджсън, зърнах нещо, което досега не бях виждала в никой от противниците си.
Зърнах страх.
Гонгът удари и аз веднага се нахвърлих отгоре му. Делф беше прав – той обичаше да изчаква и наистина държеше юмруците си твърде ниско. Скочих и обвих крака около тялото му, точно както бях сторила с Клетъс в първия двубой. От тежестта ми той загуби равновесие дотолкова, че когато се извих рязко на една страна, падна на колене. Стиснах здраво бедра, притискайки ръцете му към тялото. Той започна да се мята, мъчейки се да разкъса хватката ми, но аз бях по-силна, отколкото изглеждах и това не му се удаде.