QUADRAGINTA QUATTOUR
ВЪПРОС НА ПЕРГАМЕНТ
След като си тръгнах, минах първо през къщи, за да взема Хари Две, и после заедно извървяхме трите километра до Приюта. Нон вече не охраняваше мястото, затова влязох направо и с учудване установих, че са настанили Дъф в старата стая на родителите ми. Трябваше на два пъти да прочета табелката, за да се уверя.
Отворих полека вратата и надникнах. Както и очаквах, Делф също се оказа вътре. Беше приседнал на ръба на леглото и бършеше челото на баща си с влажна кърпа. Щом ме видя, вдигна очи.
– Как мина Дуелумът?
– Спечелих.
– Срещу кого се би?
– Няма значение. Как е Дъф?
Приближих се и се приведох над болния. Изглеждаше, че спи спокойно, но там, където трябваше да бъдат краката му, завивките лежаха изпънати, защото нямаше какво да ги повдига.
– Горе-долу добре – отвърна Делф. – Утре ще пристигнат протезите.
Кимнах с глава. Баща му щеше да може що-годе да се придвижва, но не и да върши работата си. Понякога, независимо колко са добри, зверообучителите трябва да се спасяват с бягство от питомците си, а това няма как да стане с протези.
– Толкова съжалявам – промълвих.
– Не е твоя вината, Вега Джейн. Стават злополуки.
Седнах до него и улових ръката му.
– Делф, онази секция от Стената падна, защото една от металните ленти се е скъсала. Лента, която аз съм довършила в Комините.
– Знам, Вега Джейн. Чух те, като говореше с онези Уъгове на строежа.
Следващите думи преседнаха в гърлото ми. Как можех да му кажа, че брат ми е променил конструкцията и това е предизвикало аварията? Дали нямаше да тръгне да се разправя с него и да си навлече неприятности, дори да попадне във Валхал?
Накрая само го погледнах и не добавих нищо към коментара си.
Очите му срещнаха моите за момент, после той се отвърна и започна отново да бърше челото на баща си.
– Всичко е наред, Вега Джейн. Знам, че си сторила всичко по силите си.
– Делф? – продумах след кратко мълчание.
– Да?
– Остава ли уговорката ни за Мочурището? След като Дуелумът приключи?
Видях как през лицето му премина рояк от емоции. Взорът му се обърна към баща му, после към мен и отново към баща му, където се задържа окончателно. Той сведе глава.
– Съжалявам, Ве-Вега Джейн.
Усетих как в очите ми напират сълзи. Потупах го по гърба и казах:
– Разбирам, Делф. Той е твоето... семейство. – Щеше ми се и от моето да е останал някой.
Станах и се упътих към вратата.
– Късмет на Дуелума, Вега Джейн.
Обърнах се и видях, че ме гледа тъжно.
– Дано го спечелиш докрай – добави той.
– Благодаря – отвърнах. После го оставих в компанията на баща му и излязох. Отвън грееше топло слънце, но аз никога не бях изпитвала такъв студ в душата си.
Следващата ми спирка бе зданието на Съвета. Изкачих се по стъпалата, разминавайки се с няколко служители, които ми хвърлиха учудени погледи. Без да им обръщам внимание, отворих едно от масивните крила на портала. То бе гравирано с орли, лъвове и нещо, което приличаше на убит Гарм. Мина ми през ума, че Уъгът, който го е изработил, вероятно никога не е виждал Гарм отблизо – изображението бе твърде далеч от ужасяващия облик на оригинала.
За първи път използвах парадния вход. При предното си посещение бях окована във вериги и ме вкараха през задната врата.
Озовах се в просторно преддверие с високи тавани, добре осветено и с приятна температура. Из него сновяха напред-назад членове на Съвета в достолепните си мантии, съпровождани от своите по-скромно облечени сътрудници – повечето Мъжки и само тук-таме по някоя Женска. Винаги се бях чудила защо малко място като Горчилище има нужда от Съвет, че и от толкова грамадна и помпозна сграда за него. Но както повечето ми въпроси, и този засега оставаше без отговор.
Отидох до облицовано с мрамор гише, зад което седеше ниска Женска със строг вид, облечена в сива туника, бялата и коса бе толкова силно опъната назад, че очите и изглеждаха полегати като на котка. Тя вирна нос към мен и произнесе с превзет тон:
– Мога ли да ви помогна с нещо?
– Надявам се, че да – отвърнах. – Тансий тук ли е в момента?
Носът и се вирна още повече, тъй че ако исках, можех да надзърна и в двете и ноздри.
– Тансий? Търсите Тансий? – каза го така, сякаш бях поискала среща с Господ.
– Точно така.
– А вие как се казвате? – попита хладно.
– Вега Джейн.
Нещо трепна в лицето и, издавайки, че е разпознала името ми.
– А, разбира се – рече по-дружелюбно. – Дуелумът. – Погледът и се плъзна по изстрадалата ми физиономия и тя цъкна съжалително с език. – Божичко, виж си лицето само. А сега се сещам, че съм те виждала из Горчилище. Дори беше хубавичка. Тъжна работа.