– Благодаря – измърморих на този двусмислен комплимент. – Е, тук ли е Тансий?
Тя моментално си възвърна формалния вид.
– И по какъв повод го търсиш?
– Личен въпрос. Както знаете, брат ми е специален сътрудник...
– Знам всичко, което е необходимо, за младия Джон Джейн, благодаря – присви устни тя, обмисляйки как да постъпи. – Един момент – рече накрая и като се измъкна иззад гишето, заситни надолу по коридора, като на няколко пъти се обърна да ме погледне.
Зачаках търпеливо връщането и, зяпайки наоколо. Точно над вратата имаше изображение на Алвис Алкумус. Той изглеждаше мъдър и благ, но също и някак замечтан, което ми се стори интересно. Брадата му бе толкова дълга, че стигаше до гърдите. Откъде ли бе дошъл, за да основе селото? Дали бе минал през Мочурището? Или тогава то още не е съществувало? А може би просто е изникнал от земята като гъба? Всъщност все повече клонях към убеждението, че историята за него е просто измислица, пръкнала се от развинтеното въображение на някой Уъг.
Закрачих покрай стените, оглеждайки окачените по тях грамадни картини. Повечето представляваха батални сцени, включващи различни фантастични същества и Уъгове, облечени в брони. Битката на зверовете, за която ни бяха преподавали по време на Обучението. Легендата за нашите предци, победили злите създания и изтласкали ги обратно в Мочурището.
Едно от платната привлече вниманието ми, защото съдържанието му ми бе твърде познато. То изобразяваше воин в ризница, въоръжен с копие и яздещ Слеп, който прескачаше нещо. Върху дясната му ръка бе надяната тъмна ръкавица. Колкото до копието, то бе същото като Мълнията, която сега се спотайваше – макар и в умален вид – в собствения ми джоб. Само цветът му беше не жълт, а черен. Воинът без съмнение бе Женската, загинала на бойното поле по време на пътуването ми в миналото.
Освен цвета на копието в картината имаше и други неточности. Предметът, който ездачката прескачаше, бе малка скала. Подобно препятствие изобщо не налагаше скок от страна на Слепа. Също така тя преследваше Фрек, а на онова бойно поле нямаше никакви Фрекове. Там Женската бе запратила копието си по Колос, бе прескочила мен и после се бе издигнала във въздуха, за да се сражава с друга фигура, възседнала гигантски Адар.
Естествено, не бе изключено на картината да е нарисувана друга битка, но не мислех така – всичко останало твърде точно съответстваше на спомена ми. Просто Колосът и аз бяхме заличени, а на наше място бяха добавени малката скала и Фрекът. Друго – тук щитът закриваше лицето на воина, а аз ясно помнех, че Женската го бе свалила, позволявайки ми да я видя. Вероятно Моригон не искаше зрителите да направят връзка с нейната прародителка. А Колосът бе премахнат, защото Уъговете, с изключение на мен, нямаха дори представа за съществуването на тези чудовища.
Тъкмо се извърнах от картината, чух да приближават бързи стъпки. Дребната, превзета рецепционистка се връщаше, при това, както ми се стори, силно развълнувана.
– Тансий ще те приеме – рече запъхтяно, като очите и щяха да изхвръкнат от орбитите пред тази перспектива.
– Това нещо необичайно ли е? – попитах.
– А, не, напротив. Толкова обичайно, колкото и да храниш Амарок от ръката си.
После ме поведе по дълъг коридор, докато стигнахме до масивна врата в дъното му. Плахо почука и отвътре се чу басово „Влез“. Тя натисна дръжката, бутна ме вътре, затвори след мен и токчетата и отново зачаткаха, отдалечавайки се по мраморния под.
Огледах с известно страхопочитание стаята, изпълнена с безброй предмети. После погледът ми се спря върху едрия Уъг, който седеше зад бюро, сякаш твърде малко както за неговите, така и за размерите на помещението. Тансий се надигна от мястото си и се усмихна.
– Вега. Моля заповядай, седни.
Събрах цялата си останала самоувереност, която не бе никак много, пристъпих напред и се настаних върху крехкия на вид стол срещу бюрото. Чух го как изскърцва под тежестта ми и за миг се уплаших, че ще се разпадне, но той все пак издържа.
Тансий ме загледа в очакване. Плотът пред него бе отрупан с писма, рула пергамент, доклади и планове на Стената, както и с празни официални бланки на Съвета. Преди да успея да отворя уста, той каза:
– Не помня да си чупила носа си на Дуелума.
– О, нищо особено – махнах небрежно с ръка. – Малка злополука в Комините. За няколко дни ще заздравее. – Потърках неловко едното си насинено око. Другото също бе подпухнало, но през него виждах малко по-добре.