– Не се заричай, Роман. Ако искаш да си намериш Женска и да се задомиш, не е зле да миришеш на нещо друго освен на Огнена вода и Пушливо биле.
Той ме зяпна, а аз му се усмихнах мило и се упътих към квадрата. Мачовете за днес бяха само два и ние с Ракспорт щяхме да се бием първи. Втората схватка щеше да се състои непосредствено след нашата. Тълпата нарастваше с всяка изминала минута. Официалната трибуна този път беше много по-пълна. Стори ми се, че мярнах и Тансий сред членовете на Съвета.
Сайлъс, сбръчканият стар рефер, се появи и аз се приготвих. Не можех да си позволя никакви рискове с Ракспорт. Бях видяла с очите си колко ловък и коварен е в боя. Нямаше как да използвам срещу него същия трик като при Дюк Доджсън, защото щеше да е подготвен. Имах за него друг таен коз.
Но така и не се наложи да го използвам.
Сайлъс дойде до мен и вдигна ръката ми, обявявайки ме за победител. По трибуните премина разочарован стон – Уъговете бяха настървени да видят кръв.
– Какво става? – попитах в недоумение.
– Служебна победа – отвърна важно той.
– Защо? Къде е Ракспорт?
– Гръмнал се в крака с една от глупавите си морти – излая Роман Пикус, който беше приближил до линията. Току-що научих. То бива късмет, ама твоето на нищо не прилича, Вега. Тед е дяволски добър боец.
– Така ли? – казах. – Тъкмо си мислех, че Ракспорт е късметлията. Един прострелян крак е нищо в сравнение с това, което щях да му причиня.
– И да знаете, че всички залози отпадат – обърна се Роман към рефера. – Няма да изплащам печалби, без да е имало бой.
– Естествено – отвърна Сайлъс. – После прочисти гърло и занарежда с тъничък гласец:
– Раздел четирийсет и две, буква Д от Правилника за бойното поведение при Дуелумите ясно гласи, че...
– О, я се разкарай – изръмжа Роман и ядно се отдалечи.
Развеселена, се присъединих към публиката, за да наблюдавам другия мач, който трябваше да започне незабавно. Но усмивката скоро се изтри от лицето ми.
В квадрата пристъпи Нютън Тилт, Резачът от Комините, който ми бе казал такива мили думи след победата над Клетъс Луун. Бях гледала два от предните му двубои и знаех, че е добър, силен боец, с хватка като стоманени клещи. И все пак се боях за него. Защото от противоположния ъгъл се зададе не друг, а Лейдън-Тош. Улисана в другите си проблеми, бях изгубила дирята на това кои са оставащите участници, а и на таблото за залагания следях най-вече собствените си двубои. Но простият факт беше, че аз трябваше да се изправя срещу победителя от настоящата битка. А един поглед към Лейдън-Тош бе достатъчен, за да се уверя, че това вероятно ще е той.
Затаих дъх, както и всички присъстващи.
Реферът приключи с инструктажа и Тилт протегна ръка на Лейдън-Тош. Но той не я пое. Тилт само се усмихна на тази неспортсменска проява и се дръпна около метър назад, с вдигнати юмруци, изпънати рамене и стисната челюст.
Лейдън-Тош не отстъпи. Всъщност, изобщо не се помръдна. Само стоеше и гледаше вторачено, както на своя пост в Комините. Гонгът удари. Тилт се втурна напред, единият му юмрук бе изнесен за удар, а другият – вдигнат, за да предпазва лицето.
Стигна на половин метър от Лейдън-Тош, който продължаваше да стои неподвижно. И тогава се случи неочакваното. Не знам дали изобщо видях удара. Всъщност не, сигурна съм, че удар нямаше. Видях единствено как Тилт се издигна във въздуха и полетя назад много по-бързо, отколкото бе атакувал. Приземи се на безформена купчина от крака и ръце поне на шест метра извън границите на квадрата и повече не помръдна.
Реферът притича до проснатото тяло и при вида на Тилт чертите му се изкривиха в болезнена гримаса. Започна трескаво да маха към екипа от Знахари. Те се притекоха и наобиколиха падналия Уъг. Присъстващите замръзнаха в очакване – всички освен Лейдън-Тош, който спокойно обърна гръб и се упъти към изхода на арената. Загледах потресена подире му. Когато се обърнах отново, с ужас видях, че Знахарите покриват изцяло Тилт с бял чаршаф – включително и лицето. Побутнах възрастния Уъг, седящ до мен.
– Той нали не е... Не може да бъде... – изрекох прегракнало, треперейки от глава до пети.
– Боя се, че да, Вега – отвърна тъжно той. – Лейдън-Тош уби бедния момък с един удар. Аз също не мога да повярвам.
Вдигнаха Тилт на носилка и го понесоха. От публиката изскочи една ридаеща Женска, която знаех, че е майка му. Тя сграбчи ръката на мъртвия си син, поклащаща се отстрани, и закрачи заедно с него, сломена от мъка.
Озърнах се към другите Уъгове и видях, че и те са също толкова съкрушени като мен. Дори Роман Пикус стоеше пред будката си и гледаше безизразно в далечината. Върнатите билетчета от предния мач се посипаха от шепата му, подети от лекия ветрец.