Усетих нечие докосване и се обърнах. С учудване видях до себе си Хестия Луун. В следващия миг тя ме сграбчи здраво за лакътя и зашепна припряно в ухото ми:
– Да знаеш, че кракът ти няма да стъпи в квадрата срещу такъв като Лейдън-Тош. Помни ми думата, Вега. Бедната ти майчица. Тя никога не би го позволила. И понеже тя не е тук, за да те защити, аз ще го направя. Ще говоря със самия Тансий ако трябва, но ти няма да се биеш с това... това чудовище.
И тя си тръгна, размахала вихрено поли. С разотиването на публиката все повече Уъгове се отбиваха край мен. Те знаеха, че аз съм следващата наред и подобно на Хестия Луун, нито един от тях не искаше да се изправя срещу Лейдън-Тош.
Няколко минути по-късно, когато вече се канех да си вървя, Роман Пикус доближи и ми подаде двете заложени монети. Огледа ме притеснено и промълви:
– Слушай, Вега, видя ли какво стана? Искам да кажа, наистина ли видя?
– Да, видях – отвърнах тихо.
– Двамата с теб сме имали известни разногласия, естествено – продължи той, търкайки брадичката си с трепереща ръка.
– Така е – успях да се усмихна горчиво. – Дори веднъж ме обвини в измама.
– Знам, знам – очите му се отместиха встрани, поглеждайки над арената. – Но трябва да знаеш, че харесвах майка ти и баща ти. И Върджил също, не ще и дума. Колкото до баба ти
Калиопа, нямаше по-свястна Женска от нея. Ето и Джон, макар и Младок, дава толкова много на селото...
– Накъде всъщност биеш, Роман?
– Разбираш ли... работата е там, че... – Той изведнъж ме придърпа към себе си. – Не си струва да се погубиш млада и зелена, дори за всичките пари в Горчилище.
– Значи мислиш, че Лейдън-Тош ще успее да ме победи?
Той ме изгледа така, сякаш от главата ми бяха изникнали рога.
– Да те победи, Вега? Да те победи? Та той ще те прати чак отвъд Мочурището. Няма да остане достатъчно от теб дори за погребване в Светия парцел, накъдето сега се е запътил клетият Нютън Тилт. Не можеш да се биеш срещу него. И дума да не става.
– Но аз съм финалист. Трябва да изляза на арената, освен ако не съм ранена, като Ракспорт.
– Тогава ще го уредим. Още тази вечер лично ще те гръмна в крака и нека Лейдън-Тош си печели проклетия Дуелум.
– Не мога да го направя, Роман.
– Защо, в името на небесата? Защо си толкова инатлива Женска? Не ще да е заради парите, откакто те помня, се справяш и без тях.
– Не, не е за пари.
Ако откажех да се бия, веднага щяха да ме върнат във Валхал. А сега, без подкрепата на Моригон, нищо чудно да свършех и на ешафода. Опитах ли да избягам през Мочурището, щяха да си го изкарат на Делф. Бях в капан и отлично го знаех. Дуелумът бе единственият ми изход. После щях да мисля за бягството. А и честно казано, исках да се бия. Исках да спечеля. Дори ако за целта трябваше да се изправя срещу Лейдън-Тош. Никога не се бях възприемала като боец, но сега се чувствах именно такава. Подобно на онази Женска на бойното поле. Прародителката на Моригон. Тя бе жертвала живота си, сражавайки се срещу нещо отвъд моите понятия, но явно зло и несправедливо – нещо ужасно. Дали и аз имах куража да умра за подобна кауза?
Роман ме разтърси за раменете, откъсвайки ме от размишленията
– Вега, в името на паметта на майка ти и баща ти, моля те не го прави.
– Трогната съм от загрижеността ти, Роман, наистина – рекох сериозно. – Но трябва да се бия. Трябва да довърша това. – Направих кратка пауза. – Нали все пак съм Довършителка.
Той бавно ме пусна, но взорът му се задържа върху мен, докато накрая рязко не извърна лице и не си тръгна, с клюмнала глава и превити рамене. Известно време гледах подир него. Усетих, че в очите ми напират сълзи. Вдигнах ръка и ги избърсах.
На излизане от арената видях, че съдържанието на информационното табло е обновено. Борбата за титлата сега се свеждаше само до един, последен двубой. Той щеше да се състои след три дни и да определи кой е шампионът. Победителят щеше да бъде обсипан с почести и възнаграден, а падналият – вероятно положен в Светия парцел, с цяла вечност пред себе си за размисъл и покаяние.
Вега Джейн – само на петнайсет, срещу Лейдън-Тош, възраст неизвестна, но със сигурност повече от двайсет и четири Сесии. При това току-що убил двойно по-едър от мен противник, с един-единствен удар, нанесен с такава бързина, че изобщо не го бях видяла.
Докато крачех към къщи, гърлото ми започна леко да пресъхва. По цялото протежение на Главната улица подминавах групички Уъгове, заети да дискутират две основни теми. Скорошната смърт на Нютън Тилт. И моята предстояща.