Тансий също изнесе съболезнователна реч, като басовият му глас потрепваше от вълнение. Цяло Горчилище скърбеше, но не се чу и дума за това, че Дуелумът трябва да бъде прекратен, преди да са паднали още жертви. Всеобщото съчувствие очевидно имаше своите граници.
След като той приключи, всички глави се обърнаха към Моригон в очакване, че тя ще завърши тъжната церемония с някой подобаващ Женски коментар, но останаха излъгани. Тя така и не се надигна от стола си, нито погледна към присъстващите. Изглеждаше като замръзнала в буца лед – сякаш мъката и бе по-силна дори от тази на скърбящото семейство Тилт.
По-късно, когато няколко яки Уъгове се заловиха да заравят гроба, а тълпата взе да се разотива, с удивление видях, че Моригон става от мястото си и доближава родителите на Нютън. Тя сложи ръце върху раменете им и започна да им говори нещо на тих глас. Те кимаха, усмихваха се и изглеждаха утешени от думите и. Тя очевидно пръскаше край себе си доброта, съчувствие и подкрепа. Никога не бях срещала по-загадъчен Уъг от нея, защото бях сигурна, че е използвала свръхестествените си сили в опит да ме убие в онова огледало. Никой, който праща Маниаци да изсмукват душите на другите, не се вписваше в моите представи за благочестивост.
Обърнах се към Дъф, когото за пръв път виждах в съзнание от раняването му насам.
– Чудесно се справяш с новите протези – казах. – Придвижваш се също толкова пъргаво, както преди.
Комплиментът явно му достави удоволствие, но в очите му прозираше болка, а юмруците му постоянно се свиваха и отпускаха.
– Е, иска се малко практика, но се справям – рече с безрадостен смях. – А и вече няма да се оплаквам, че ревматизмът ме щрака в коленете, нали?
– Вярно, така е – отвърнах, възхищавайки се на вътрешната му сила.
– Знахарите ми заръчаха още няколко дни да пазя леглото – добави той, като изпъшка и се опря на рамото на Делф. – Но не можех да не дойда, все пак познавам семейство Тилт откакто се помня. Нямаше да е редно. Още не мога да повярвам, че Нютън си отиде. Държал съм го на ръце като Младок. Добро дете беше, никога не е създавал неприятности. Добър момък. – По бузата му се търкулна сълза и в същия миг той нададе остър стон и се улови за крака.
– Не разбирах какво става – мислех, че след ампутацията няма да изпитва повече болка. Погледнах въпросително Делф.
– Трябваше да обгорят краищата на отрязаните места, Вега Джейн – поясни той. – Да ги подготвят за протезите.
– Не занимавай младата дама с подобни глупости, Даниъл Делфия – размаха предупредително пръст баща му, като прикри с усмивка новия спазъм, който премина през лицето му. – И това ако не е най-красивата рокля, която съм виждал през живота си. Нали така, Делф? – сръга той грамадния си син в ребрата.
– Така е, татко, така е – кимна свенливо Делф.
Посегнах към джоба си, където лежеше Целебният камък.
След случилото се с Тилт бях решила, че е най-разумно да го държа подръка. Извадих го предпазливо, така че никой от двамата да не забележи. Дори да не бе способен да възстановява крайници, той положително можеше да кара болката да изчезне. Изчаках Дъф да се обърне към групичка Уъгове, които приближиха да се осведомят за здравето му, и скритом го прокарах покрай останките от нозете му, мислейки за хубави неща. Промяната настъпи почти моментално. Едва бях успяла да прибера Камъка обратно, когато той ме погледна с ведро изражение на лицето.
– Добре ли си, Дъф? – попитах.
– Дали съм добре? Та аз се чувствам направо като нов Уъг, Вега. – И се шляпна засмяно по бедрото.
– За бога, тате, не прави така! – възкликна Делф.
Той обаче се плясна и по другото бедро и застана съвсем прав, без ничия помощ.
– Я ме виж само. Няма повече болка. И това ако не е проклето чудо!
Делф огледа внимателно баща си и се обърна подозрително към мен. Разбрах, че ме е разкрил, но нямаше как да му обясня. Издебнах момента и прокарах Камъка и покрай него. Кракът му заздравя начаса. Ръката му престана да виси странно. Затова пък челюстта му увисна от изумление. Той също беше изцелен. А аз бях щастлива и част от вината ми сякаш се стопи.
Разделихме се на Главната. Засега те трябваше да се върнат в Приюта, но по всичко личеше, че Дъф няма да остане още дълго там.
Семейство Тилт се упътиха към дома си, качени на малката си каручка, теглена от стар, дръглив Слеп с посивяла муцуна. Сърцето ми се късаше като ги гледах, но колкото и да ми се искаше, нямаше как да върна сина им обратно. След като не можеше да възстановява крайници, Целебният камък положително не бе способен да възкресява и мъртъвци.