Обучението е едно. Но не е същото като вярата, а още по-малко като истината, нали?
Поклатих глава.
– Не, не е.
Той кимна, очевидно доволен, че съм уловила разликата.
– Тогава защо вие самият стоите тук? Съдбата на могъщ и образован Уъг като вас положително не е ограничена само до Горчилище.
– Всъщност мисля, че е. Още повече, тук са моите братя, моите отговорности. Тези понятия не бива да се приемат с лека ръка.
– Дядо ми каза нещо, когато бях Младок.
– Какво? – погледна ме с видим интерес Тансий.
– Че най-кошмарно ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно
– И какво според теб означава това? – попита той, след като претегли внимателно чутото.
– Допреди минута нямах и най-малка представа.
– А сега?
– Сега, мисля, че е имал предвид Горчилище. Всичко онова, което ни заобикаля.
Тансий кимна отново и едрото му лице сякаш бе обхванато от внезапна тъга.
– Мъдър Уъг беше Върджил.
– Значи е вярно?
– Безсилен съм да кажа дали е вярно, или не.
– Ами Кръвниците? Стената?
За първи път откакто се помнех видях Тансий, всесилния Тансий, да изглежда смутен, дори засрамен.
– Има случаи, Вега, когато чувството за дълг заставя дори най-честните сред нас да вършат неща, лишени от същата тази честност.
– И всичко е просто една лъжа?
– Лъжите понякога са подплатени с най-добри намерения.
– Смятате ли, че този случай е такъв?
– На повърхността, безспорно да. А ако разровим по-надълбоко? – Той поклати печално глава. – Тогава ще видим просто един акт на измама. За което аз пръв ще призная пред теб своята вина.
– Като говорим за измами – смених темата аз, – на стената на Съвета има една картина...
– Коя по-точно?
– Битката на зверовете. Тази с ездачката, която прескача една скала.
– Да, тя е сред любимите ми. – Но нещо в изражението му ясно ми подсказа, че се досеща накъде бия.
– Работата е там, Тансий, че според мен в нея има значителни неточности.
– В смисъл?
– В смисъл че определени елементи са пропуснати.
– Сега ти започна да говориш с притчи и загадки – усмихна се примирено той. – Но предполагам, че никак не е изключено да си права.
– Ще ми кажете ли каква е причината? И имайте предвид, че вече съм чувала фразата, че няма защо да будим спящите кучета.
– За да се направи нещо, трябва да има добро основание. В случая то вероятно е отсъствало. Картината е такава, каквато е.
– Имате предвид, че е нямало да излезе нищо добро, ако битката е била изобразена правилно?
– Умът ти е също толкова чевръст, колкото и тялото, Вега. Вярвам, че ще ги използваш подобаващо срещу Лейдън-Тош. – Той се изправи. – А сега трябва да вървя. Дългът ме зове.
Но на вратата се обърна и ме изгледа продължително.
– Желая ти късмет утре. Както и след това. Знаех, че този ден рано или късно ще настъпи.
И Тансий се изгуби в мрака.
QUINQUAGINTA
НА ЖИВОТ И СМЪРТ
През нощта дълго се въртях в безуспешни опити да заспя. Накрая, преди зазоряване, се отказах и станах от леглото. Взех наметката си и с помощта на здрав канап приших Дестин от вътрешната й страна, през гърба и ръкавите. Това щеше да я скрие от погледите, а също така да затрудни откъсването й от мен. Сложих Камъка и Мълнията в джоба си и излязох, съпроводена от Хари Две.
Бях изработила нещо като сбруя от кожени ремъци и метални болтове от Комините. Когато напуснахме очертанията на селото, я преметнах през гърдите си, поставих кучето вътре и я пристегнах здраво. Вече го бях правила и преди и той приемаше упражнението без особени протести.
Засилих се и полетях във въздуха. Това можеше да е последната ми възможност да се отлепя от земята и да усетя вятъра в лицето си, да го оставя да роши косите ми. Утре вече можеше да не съм жива. Мисълта не беше от най-леките.
Дълго се носих под звездите, а Хари Две се поклащаше щастливо под мен. Не бях сигурна кой от двамата ни се усмихва по-широко. Но моята усмивка бе пропита от меланхолия, по очевидни причини. И когато от време на време поглеждах надолу, ми се струваше, че я долавям и у него. Сякаш онова, което изпълваше моето сърце, по някакъв магичен начин се преливаше в неговото. Кучетата наистина бяха странни, любопитни същества.
Приземихме се на една поляна и аз освободих Хари Две от ремъците. Изрових от джоба си парче сухар и го разделих помежду ни. Той изгълта пая си наведнъж, докато аз гризях своя полека, троха по троха. Вероятно исках да забавя всяка минута. Щеше ми се да не се чувствам така потисната, но не можех да сторя нищо по въпроса.