В главата ми кръжеше рояк от мрачни мисли. Чудех се дали боли, когато умираш. Сетих се как изглеждаше Тилт след фаталния удар на Лейдън-Тош, пратил го директно в Светия парцел. Всичко бе станало толкова бързо, че честно казано, не вярвах той изобщо да е усетил нещо. Но това бе твърде слаба утеха. Дори без болка, смъртта си оставаше смърт. В този миг случайно вдигнах очи към небето и по гърба ми полази тръпка.
Падаща звезда. Тя се носеше през небосклона, докато всички останали просто примигваха кротко по местата си. Скоро останаха далеч зад нея, но тя все не спираше. И тогава ми хрумна внезапна мисъл.
Тази звезда изглеждаше изгубена. И сама. В обширно място като небето това навярно лесно можеше да се случи. Сетих се какво ми казваше дядо ми – че всеки път, когато се появи падаща звезда, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна. Искаше ми се да повярвам, че и моят час най-сетне е настъпил. Че този път промяната е за мен. Но дали означаваше смърт или бягство оттук, само идващият ден щеше да покаже.
Не можех да откъсна поглед от светлата точка, следвана от малка огнена опашка, движеща се навярно с невъобразима скорост. Тогава всъщност не повярвах на дядо си, както Младоците често не вярват на възрастните, когато те се опитват да ги научат на нещо. Но сега, седейки тук, си дадох сметка, че Върджил го е казал съвсем буквално. Промяната наистина щеше да дойде. Той може би е знаел, още преди толкова Сесии, че един ден това ще се случи с мен. Продължавах да съзерцавам малката светла искра. Никога по-рано не бях виждала такава и не знаех колко дълго ще се задържи. По някаква причина отчаяно исках да не угасва – сякаш ако изчезнеше, същото щеше да последва и мен.
И тя остана, докато не се появи нещо, което я заличи завинаги, поне от моя поглед. Пукването на първата зора.
Изтръгната от съзерцанието, станах, протегнах се и потърках очи. Вдигнах Хари Две, пристегнах го отново към гърдите си и се извисих стремително нагоре. Направих няколко стръмни пикирания, следвани от плавно набиране на височина. Кучето явно хареса маневрата, защото всеки път джафкаше доволно.
Приземих се край къщата на семейство Делфия. Гледах да не шумя, макар че те и без това скоро щяха да се събудят. Уъговете поначало рядко се успиват. Бях взела със себе си парче пергамент, върху което надрасках няколко думи с перодръжката си и го пъхнах под вратата.
Наведох се и прегърнах Хари Две. Прощаванията с Уъгове поначало бяха трудни, но не изглеждаше по-лесно да кажеш сбогом и на едно куче. После му заръчах да стои тук. Бележката щеше да обясни всичко.
В нея молех Делф и баща му да се грижат за Хари Две, ако бъда убита на Дуелума. Знаех, че ще го направят, а и моят любимец щеше да се впише добре в домакинството им. Той ме бе дарил с много щастие за краткото време, през което го притежавах; надявах се, да стори същото и за тях. Като изключим него, нямах с какво друго да се разпореждам. Не притежавах вещи, от които някой да се интересува. Джон бе добре обезпечен. Родителите ми си бяха отишли. Къщата ми щеше отново да опустее. Друг Довършител щеше да заеме мястото ми в Комините. Животът в Горчилище щеше просто да продължи както обикновено.
През обратния път до дома не летях, а вървях пеша. Докато стигна, почти бе дошло време да тръгвам за Арената. С учудване заварих пред вратата си китки цветя, оставени от различни Уъгове, с прикрепени към тях бележки с благопожелания. Внесох ги вътре и ги подредих на масата, където представляваха наистина очарователна гледка.
Седнах сама пред угасналото огнище и започнах да броя минутите наум. С напредването на утрото, отвън започнаха да се чуват стъпки. Уъговете се стичаха към арената. Изчаках още малко, после станах и се уверих, че Дестин е здраво зашита под наметката ми. Докоснах я – беше топла. Не знам защо, но приех това като добър знак. После пъхнах ръка в джоба си и погладих първо Камъка, а след това и Мълнията. За късмет? Може би.
Обиколих стаята, докосвайки всичко подред. Купчините дрехи и вещи. Рисунките, които бях правила като Младок. Огледах за сетен път всеки сантиметър от мястото, където се бях родила и което още беше мой дом. После отворих вратата, прекрачих прага и се запътих към арената.
В този ден тук сякаш присъстваше всеки Уъгморт в Горчилище. Никога не бях виждала трибуните по-претъпкани. Когато погледнах към таблата за залагания, с удивление установих, че не е направен нито един залог. Личис Макгий и Роман Пикус сякаш не бяха твърде обезпокоени от това. Всъщност те седяха редом и си бъбреха, без пръстите им да премятат обичайните пари и билетчета.