Произнасяйки тези думи, той направи пауза и се обърна към Лейдън-Тош, но проклетникът дори не го погледна. Взорът му бе устремен в една точка, на около два метра над мен. Дори вдигнах глава, за да проверя какво има там, но видях единствено въздух.
– Ако Вега Джейн победи, тя ще бъде първата Женска шампион и напълно ще заслужи наградата от хиляда монети. – Тансий очевидно се канеше да добави нещо и по адрес на Лейдън-Тош, но тъй като не му обръщаше и капка внимание, в крайна сметка се отказа. – Нека двубоят започне! – завърши и седна на мястото си.
Сайлъс ни даде знак да се оттеглим в противоположните ъгли на ринга. Подчиних се с готовност, доволна да увелича максимално разстоянието между себе си и Лейдън-Тош.
В последния момент хвърлих поглед встрани и видях Домитар. Той се бе вторачил право в мен и можех да се закълна, че устните му мълвят нещо.
– И преди... Правила си го и преди – бе всичко, което успях да различа.
После цялото ми внимание се върна към ринга. Гонгът удари. Нито Лейдън-Тош, нито аз помръднахме от местата си. Въпреки напиращото чувство за безнадеждност имах своята стратегия – всъщност стратегията на Делф – и възнамерявах да я приложа докрай.
Една дълга минута двамата просто стояхме и се гледахме един друг. Сърцето ми продължаваше да бие като обезумяло, докато секундите отминаваха. Тълпата също бе затаила дъх и никой сред нея не помръдваше.
И тогава се случи неочакваното. Не разбрах как и защо, то просто се случи.
Видях юмрука му да се носи срещу мен с такава шеметна скорост, че изглеждаше невъзможно да избегна съкрушителния удар. Но малко преди кокалчетата да раздробят черепа ми, отскочих високо встрани и се приземих на двата си крака. От трибуните се надигна дружен вик, когато Лейдън-Тош внезапно се озова от моята страна на ринга.
– Майчице мила – изпищя Дарла Гън, улавяйки се за гърдите.
Заобиколих противника си, който се изправи и огледа юмрука си така, сякаш не можеше напълно да проумее защо още не съм мъртва.
После се обърна отново към мен. Аз приклекнах в готовност, но нямаше как да съм подготвена за онова, което последва, защото то бе наистина удивително. Всичко, абсолютно всичко изведнъж се забави. Моето дишане, движенията на тълпата, птиците в небето, вятърът и дори звуците. Всички те сякаш вървяха с една стотна от обичайната си скорост. Видях как един Уъг кихна и това му отне близо минута. Друг развълнуван зрител подскочи нагоре и увисна във въздуха с вдигнати ръце, преди да започне плавното си спускане.
Но най-важен от всичко бе ефектът върху Лейдън-Тош.
Той замахна за следващия си удар полека, лениво, като насекомо, паднало в купичка с мед. Без всякакъв труд се отместих встрани и го наблюдавах как преминава през мястото, където се бях намирала допреди малко. Той се извъртя и ме погледна. Да, Лейдън-Тош ме погледна. Радвах се, че този мерзавец най-сетне е решил да удостои с поглед онази, която се мъчеше да убие. Но щом зърнах очите му, се смразих. Те бяха ужасни, не ще и дума. Но повече ме шокира друго.
Те бяха познати. Вече ги бях виждала и преди, само че не можех да се сетя къде.
Чух някакво свистене. Бях изгубила концентрацията си и сега едва успях да отскоча, преди юмрукът му да профучи край мен с такава сила, че самият въздух сякаш пищеше под напора му. Но този път ударих и аз. Забих лакът в гърба на противника си с цялата си сила и злост, така че очаквах едва ли не да пробия дупка в него.
Пронизваща болка се стрелна по цялата ми ръка, от китката до рамото. Никога в живота си не бях удряла нещо по-твърдо. Дори Кобълът не можеше да се сравнява с него, а аз го бях взривила. Лейдън-Тош не се взриви, но направи друго, почти толкова неочаквано. Просна се по лице.
Трибуните изригнаха в овации, но аз нямах особен повод за веселие, защото дясната ми ръка висеше като откачена, а Лейдън-Тош вече се изправяше на крака без някакви видими поражения. Бях забравила инструкциите на Делф. Удари го, ако можеш, но лекичко. Остави самочувствието му да се покачи, докато го проучваш. Не го бях послушала и това бе огромна грешка.
Мярнах за миг трибуните и потреперих, виждайки как Моригон се взира право в Лейдън-Тош, сякаш му заповядва да се изправи. И разбрах, че няма начин да спечеля. Той имаше съюзник, с когото не можех да се меря.
Следващата атака не закъсня. Макар и с една обездвижена ръка, реакциите ми не бяха засегнати, тъй че лесно я избягнах. Но вместо да го ударя с другата ръка, рискувайки да увредя и нея, подскочих и го блъснах с двата си крака в задника, докато профучаваше край мен. Това го запрати извън ринга, право в обкръжаващата ни тълпа. Уъговете се разбягаха във всички посоки, за да не попаднат на пътя му. Той беше като побеснял Крет, само че сто пъти по-силен и хиляда пъти по-смъртоносен.