Старият Сайлъс изкуцука напред и изблея:
– Боец извън ринга. Наказание срещу Лейдън-Тош. Свободен удар за Вега Джейн. Браво, момиче.
За щастие Делф го дръпна встрани преди да бъде премазан от Лейдън-Тош, който се носеше отново насреща ми.
Сега ударите му се посипаха с главозамайваща бързина. Аз всеки път успявах да се отклоня и започнах да прилагам другата си тактика. Да тичам в кръг около него. Той се въртеше след мен и размахваше ръце като мелница, но без да ме улучи нито веднъж. Повтарях си, че това все някога трябва да го изтощи.
Погледнах към Моригон. Тя все така фиксираше с очи Лейдън-Тош, но сега в тях постепенно се надигаше паника.
Явно бе притеснена, че още не съм мъртва. Боеше се, че може и да спечеля. Е, щях да се постарая да я разочаровам докрай.
Описах още един кръг около него, после подскочих и му нанесох ритник в главата с левия си крак. Отново ме прониза адска болка, но затова пък той падна тежко на земята. Със задоволство отбелязах, че този път изправянето му отнема по-дълго време.
Изведнъж осъзнах, че съм допуснала нечувана грешка. Можех да тичам с една парализирана ръка. Но не и с един парализиран крак. Изкрещях от яд, бясна на себе си.
В следващия миг се пляснах по челото.
Камъкът. Проклетият Целебен камък. Извадих го от джоба си и криейки го в длан, бързо го прокарах над увредените си крайници.
И ето че те вече не бяха увредени. Но отново бях изгубила концентрация и това ми струваше скъпо. Чух как тълпата изпищява в един глас и ударът ме улучи в раменете. Изхвърчах на петнайсет метра във въздуха и се строполих извън ринга.
Лейдън-Тош не ме изчака да се върна. Скочи след мен и се приземи с всичка сила с лакът, насочен право в гърдите ми. Но преди да достигне целта си, аз вече не бях там. Той удари пръстта толкова силно, че изкопа еднометров кратер, а около двайсет Уъга изпопадаха на земята, повалени от сътресението.
Втурнах се обратно към ринга и го зачаках, останала без дъх. Знаех, че дължа живота си единствено на присъствието на Дестин. Нейните звена бяха станали студени като лед, поели почти цялата сила на удара, подобен на който само три дни по-рано бе убил на място силен Мъжки Уъг.
Но щом дори не можех да ударя противника си без да се осакатя, как изобщо щях да спечеля? Ако това продължеше в същия дух, все някоя от атаките на Лейдън-Тош щеше да успее и всичко да приключи. Въпреки цялото ми старание той не се уморяваше.
За разлика от мен. Дробовете ми щяха да се пръснат, а сърцето ми вече работеше на предела на възможностите си.
Раменете ми тежаха, а главата ми се цепеше от болка. Нямаше да издържа още дълго.
Противникът ми стоеше неподвижно като истукан, но въздухът наоколо трептеше от огромната енергия, натрупваща се в него. Той се канеше да вложи всичко от себе си в един удар, след който от мен нямаше да остане и помен. Гърлото ми се сви и усетих непоносимо гадене в стомаха.
Обърнах се към Моригон. Тя продължаваше да не откъсва взор от Лейдън-Тош. Никога не бях виждала лицето й толкова напрегнато, толкова... неумолимо. Явно бе взела своето решение. Аз трябваше да умра. А Лейдън-Тош бе инструментът, с който щеше да ме убие. С Нютън Тилт несъмнено бе допуснала грешка, за която горчиво съжаляваше. Но за моята гибел надали щеше да пролее и сълза.
Погледнах отново противника си и разбрах, че моментът е настъпил.
И все пак, когато се впусна срещу мен, ми хрумна точно какво трябва да направя. Нямаше повече място за колебание. Той се мъчеше да ме убие. Е, този медал си имаше две страни.
Без да съм убиец по природа, бях принудена да стана такъв.
Свалих наметката си, оставайки само по риза и панталони и улових две ръце пришитата към нея Дестин.
Лейдън-Тош връхлетя с неуловима за окото скорост, но аз бях подготвена и направих салто над главата му. Когато се намираше точно под мен, се преобърнах във въздуха и омотах скритата под наметката верига около врата му. Щом стъпих здраво на крака, опънах краищата и с цялата си оставаща сила.
Гигантът се отлепи от земята и полетя заднишком, но аз не отслабвах своята хватка, точно както бях сторила с Маниака в огледалото.
Резултатът обаче не беше същият. Всъщност резултатът надмина всички мои очаквания.
Преди да видя каквото и да било, чух писъка.
Само той бе достатъчен, за да се парализирам от ужас. Но онова, което видях, накара дори него да бледнее.