– Надявах се, че ще наминеш – рече той за моя изненада, като ми махна с ръка да вляза. Наля си поредна чашка и отпи. – Е, добре подреди пазача ни, няма що.
– Видя ли Джабитите?
– Трудно можех да ги пропусна.
По изражението му личеше, че предугажда следващия ми въпрос.
– Значи си знаел всичко?
Той направи изненадана физиономия.
– Когато каза, че съм го правила и преди. Че съм побеждавала Лейдън-Тош. Всъщност си имал предвид Джабитите.
– Нима?
– Това може да означава само две неща – продължих, без да обръщам внимание на преструвките му.
– Продължавай – рече любезно той, оставяйки чашката си.
– Едното е, че си разбрал за нощното ми посещение в Комините. И за това как Джабитите ме преследваха до малката стаичка на втория етаж.
– Майчице, какъв ужас!
– Макар че аз всъщност не ги победих. Просто успях да се изплъзна от зъбите им.
– Мен ако питаш, и това се брои за победа. Но извинявай, не исках да те прекъсвам.
– Другото е, че си ме видял да унищожавам летящ Джабит на едно бойно поле преди много Сесии.
Очаквах Домитар да се сепне от предположенията ми, но той остана невъзмутим.
– Ще допусна първата възможност, но не и втората – провлачи бавно, като поклащаше чашката, без да ме поглежда. – Впрочем хубава бъркотия остави след себе си. Разчистване, ремонтиране... Не че ми влизаше в задълженията, но все някой трябваше да го свърши.
Усетих как започват да ме хващат нервите.
– Значи си знаел за Джабитите във фабриката?
Той допи Огнената си вода и примлясна.
– Не знам защо пия тоя боклук – рече. – По навик вероятно. Вярно казват, че ти ставал втора природа.
– Джабитите! – изкрещях.
– Да, да, добре. Но пък никой няма право да влиза тук през нощта, нали?
– И това е отговорът ти?
– Не ти ли стига?
– Как очакваш да ми стига? Та тези гадини едва не ме изядоха.
– Е, нека ти бъде за урок.
– Домитар, това бяха Джабити.
– Разбирам, няма нужда да викаш. Отвратителни създания. – Той потрепери.
– А какво ще кажеш за стаята с кръвта? За връщането в миналото? За книгите, които избухват в живи картини? И за огледалата с демони в тях?
Той примигна озадачено.
– Дуелумът май ти е дошъл в повече. Не искаш ли да си полегнеш за малко?
– Значи твърдиш, че не знаеш за всички тези неща? Но нали сам каза, че Комините винаги ги е имало?
– Казах, че са тук, откакто се помня – коригира ме Домитар.
Вторачих се в него със скръстени на гърдите ръце.
– На какво ти приличат комините, Вега? – попита той.
– На нещо странно, магично, дяволско – на всичко друго, но не и на нормално място.
– Искам да кажа, на какво ти приличат отвън?
Замислих се, преди да отговоря.
– На замък, като онзи, който видях в една книга по време на Обучението. Но онова беше фантазия, а не реалност.
– И кой го казва? – повдигна педантично вежди той.
– Ами... не знам. – Поех си дълбоко дъх. – Значи е бил истински?
– Браво, умно момиче.
– И кой е живял в него?
– Трудно ще ти отговоря на това, защото нямам представа.
– Но щом знаеш, че е замък, как може да не знаеш чий е бил?
– Случва се да притежаваш бегла представа за нещо, без дълбочината на същинското познание.
Стиснах зъби, сдържайки яда си.
– Добре тогава, Мочурището винаги ли си е било Мочурище?
Той напълни отново чашката, разливайки малко Огнена вода по бюрото си. Отпи със замах, покапвайки се и по брадичката.
– Мочурището? Мочурището, казваш? Не знам нищо за Мочурището поради простия факт, че никога не съм ходил там, и слава богу!
– Значи си се примирил, че съдбата ти е да живееш и умреш в Горчилище?
– Както и на всеки друг Уъг.
– Не и на Куентин Хърмс.
– Правилно, него го изядоха Кръвниците.
– Наистина ли вярваш на тия глупости?
– А имаш ли доказателство за противното? – попита остро той, оставяйки чашката си.
– Възнамерявам да го намеря.
– Вега, ако планираш онова, което си мисля, то...
– Мисля, че именно това планира, Домитар. Дори съм сигурен.
Обърнах се рязко при звука на този глас. Дребничкият Дис Фидус стоеше на прага, с парцал и малка бутилка течност в ръка.
– А, здравей – рекох, не знаейки как да тълкувам думите му. Откъде можеше старият сбръчкан портиер да знае нещо за моите планове?
– Поздравления за днешната ти победа, Вега Джейн – изфъфли той.
– Благодаря, но какво имаше предвид като...
Но той не гледаше към мен, а към моя началник.