– Мисля, че е време, Домитар. И без пророчествата на Селина Джоунс знаехме, че този ден рано или късно ще настъпи.
Последният бавно кимна.
– Да, май си прав. Денят наистина настъпи.
Дис Фидус отпуши шишенцето и напои парцала с течността.
– Протегни ръка, Вега.
– Защо? Какво ще правиш?
– Просто протегни ръка. Тази с мастилените печати.
Погледнах към Домитар и той бавно кимна.
Протегнах неуверено ръката си, цялата покрита в синьо от две години ежедневно подпечатване при влизането ми във фабриката.
– Имай предвид, че усещането не е от най-приятните – отбеляза Дис Фидус. – Съжалявам, но няма друг начин.
Отдръпнах ръка и пак се обърнах към Домитар.
– Но защо трябва да търпя болка? – попитах. – Какъв е смисълът?
– Тя е нищо в сравнение с онова, което те чака в Мочурището, ако отидеш там с мастилото по себе си.
– Не разбирам.
– Не е и нужно – отвърна той. – Но ако планът ти наистина е такъв, от жизнено значение е печатите да ги няма. – После стисна плътно устни и зарея поглед към отсрещната стена.
Пристъпих към Дис Фидус и му подадох ръката си, като присвих очи и се подготвих да не изпищя. Той ме докосна с навлажнения парцал и сякаш хиляди жила едновременно се забиха кожата ми. Понечих да се отдръпна, но не можах. Старецът ме бе сграбчил за китката с неподозирана за размерите си сила. Простенах и стиснах зъби, усещайки, че ми се завива свят и едва се държа на краката си. Точно когато вече ми се струваше, че ще припадна, чух Дис Фидус да казва:
– Готово.
После ме пусна и аз отворих очи. Цялата ми ръка бе подута и възпалена, но по нея нямаше и следа от синьо. Потърках я внимателно и го попитах:
– Защо бе необходимо това?
– Сигурно си се чудила защо стоя пред входа всяка сутрин и подпечатвам ръцете на работниците? – Аз кимнах. – Е, ето ти отговора. Най-просто казано, да влезеш в Мочурището с мастило по себе си е равносилно на смъртна присъда.
– Ами Куентин Хърмс? – възкликнах тревожно, местейки поглед между двамата. Те поклатиха глави и Дис Фидус отговори пръв.
– Ако е тръгнал, без първо да го почисти, то не ще да е свършил добре.
– Значи и вие не вярвате, че Кръвниците са го отвлекли? – заключих с известно тържество в гласа, но изражението на Дис Фидус бързо го охлади.
– Положително отдавна си надживяла тази теория – произнесе той с глас, какъвто не бях чувала от него досега. Плахата, угодническа нотка бе изчезнала. Видът му пак бе стар и съсухрен, но в очите му гореше пламък.
– Така е – отвърнах.
– Тогава нека не си губим повече времето с нея – каза той, слагайки точка на дискусията. После запуши бутилката и ми я подаде заедно с чисто парцалче. – Вземи това.
– Но нали ръката ми вече е почистена?
– Вземи го, въпреки това – настоя той.
– Какво представлява това мастило? – попитах, прибирайки я в джоба си. – По какъв начин щеше да ми навреди?
– В Мочурището то е като мед за осите – отвърна Домитар. – Или като миризмата на разгонена кобила за мъжки Слеп.
– Значи привлича чудовищата право към Уъговете – рекох яростно. – Наистина смъртна присъда. И ти през цялото време си знаел за това!
– Ходенето в Мочурището е забранено – отвърна той в своя защита. – Ако не си пъхат носа там, мастилото е безвредно.
– Ами ако просто ходят по края му? Ето, мен например един Гарм ме подгони нагоре по Дървото ми и едва не ме изяде. Чак сега разбирам причината.
– Никоя система не е перфектна – отвърна Домитар, поглеждайки виновно към портиера.
– И чия система е това? – попитах.
Отговорът, за мое учудване, дойде от Дис Фидус.
– Откакто се помня, тя винаги си е съществувала. А в цяло село няма Уъг, по-възрастен от мен.
– Ами Моригон? Или Тансий?
– Тансий надали знае повече от нас – обади се Домитар. – Колкото до Моригон, тя е особен случай.
– О, да, особен, и още как! – възкликнах разгорещено.
– Ако мислиш, че е зла Женска, избий си го от главата още сега – рече с изненадваща жар Дис Фидус.
– Ще мисля за нея каквото си искам, благодаря – сопнах се аз.
– И ще сгрешиш – рече морно Домитар, отпивайки от чашата си. – Не е толкова лесно да поставиш в рамка нито нея, нито Горчилище като цяло.
– Но какво тогава сме всички ние, за бога?
– От една страна погледнато, сме чисто и просто Уъгове. А какво сме били преди, само предците ни могат да кажат, нали?
– Но те са мъртви! – отсякох.
– Е, точно за това ми е думата – заключи невъзмутимо Домитар.
– Въртим се в кръг – извиках. – Ето, вие казвате, че Моригон не била зла, и очаквате да ви повярвам. Тя контролираше Лейдън-Тош и бе напълно наясно, че Джабитите са вътре в него. Но не можеше да контролира тях. Наложи се да моли мен за помощ.