За мое удивление, репликата ми не ги впечатли особено. Дис Фидус просто кимна, сякаш бях изрекла на глас общоизвестна истина.
– Да, трудничко щеше да и бъде.
– На нея? А какво да кажа аз, по дяволите?
– Някои Уъгове унаследяват определени задължения – поясни Домитар. – Моригон е една от тях. Преди нея майка и се грижеше за благополучието на селото. Уверявам те, тя прави именно това.
– Като се опитва да ме убие?
– Ти представляваш опасност за нея и за цяло Горчилище, Вега, нима още не си го разбрала? – махна отчаяно с ръка Домитар.
– Откъде-накъде? Тя се преструваше на моя приятелка. Втълпи ми, че Кроун е истинският ми враг, но всъщност тя самата през цялото време е целяла смъртта ми. Защо?
– Това е нещо, което сама ще трябва да откриеш.
– Домитар!
– Не, Вега. Нямам какво повече да кажа по въпроса.
Изгледах ги подред.
– И какво следва сега?
– Че ние оставаме в Горчилище – изпъшка Домитар, като се изправи и запуши бутилката с Огнена вода. – А ти не.
– Изобщо не вярваш, че ще прекося Мочурището, нали?
– Всъщност вярвам – промълви той шепнешком, като сведе глава. – И тогава Алвис Алкумус да е на помощ на всички Уъгове.
Погледнах към Дис Фидус, но и неговата глава също бе склонена.
Обърнах се и излязох от Комините. За да не се върна никога повече.
QUINQUAGINTA TRES
КРАЯТ НА НАЧАЛОТО
Прибрах се у дома, събрах оскъдните си вещи и ги сложих в торбата. В джоба на наметката ми лежаха Целебният камък и умалената Мълния. След като се приготвих, реших да похарча една от останалите си монети за последна вечеря в родното ми място.
Упътих се към „Гладниците“, където Делф и аз се бяхме угощавали преди. Докато вървях по Главната улица заедно с Хари Две, още отдалеч чух виковете на празнуващата тълпа. Уъговете се бяха изсипали отвън на паважа, размахвайки халби с бира и тъпчейки се с месо, хляб и картофи.
Доста от тях дори бяха успели да прекалят с напитките, като Роман Пикус, Ран Дигби и Личис Макгий, които се поклащаха заедно, стъпвайки като в паници. Какус Луун също се бе зачервил от Огнената вода като някой от медните тигани в кухнята на жена си.
Шмугнах се в „Гладниците“, преди някой от тях да ме забележи. Не търсех компания, исках само да се нахраня. В ресторанта беше само персоналът – всички останали се възползваха от безплатното угощение на площада. Показах монетата си, за да разсея всякакви съмнения, че ще платя, но едрият Уъг, който ме настани на масата, само поклати глава.
– Тук твоите пари не вървят.
– Моля?
– Заведението черпи. За нас е чест, Вега Джейн.
– Това сигурно ли е? – попитах учудено.
– Толкова сигурно, колкото и че направи Лейдън-Тош на кайма тази сутрин.
Когато ми донесе менюто, му казах, че искам по едно от всичко. Отначало той ме погледна учудено, но после се усмихна широко с думите:
– Каквото кажеш, миличка.
Ядох така, както не бях яла през всичките си Сесии – сякаш никога по-рано не бях виждала храна. Колкото повече се тъпчех, толкова повече се усилваше апетитът ми, докато накрая не можех да погълна нито късче. Знаех, че скоро не се очертава да имам подобно пиршество. Когато отместих и последната чиния, се потупах доволно по корема и се замислих върху онова, което предстоеше. Погледнах през прозореца. Навън вече се стъмняваше.
Щях да изчакам до полунощ. Така ми се струваше най-удачно – да навляза в мрака в най-мрачния час. Щом ме чакаха опасности, исках да се срещна с тях лице в лице, а не вечно да се мъча да ги избягвам. Тъй или иначе трябваше да узная дали имам куража да се справя с тях – защо тогава да протакам?
Сериозно се съмнявах, че Мочурището може да се премине по светло. Инстинктът ми диктуваше, че онзи, който иска да достигне златото на деня, трябва първо да премине през най-тъмните сенки. Тази горчива мисъл съдържаше цялата поезия, на която бях способна.
Изнесох останките от вечерята и ги дадох на Хари Две. Това бе другата ми грижа – храната. Все с нещо трябваше да преживяваме по пътя през Мочурището. Погледнах няколкото оставащи монети в шепата си. Влязох в една бакалница и ги похарчих за някои основни провизии за кучето и мен. Покупките не бяха никак много и това отчасти ме удовлетворяваше. Не исках да съм обременена с килограми багаж, докато бягам от някой Гарм например.
Нямах представа колко дълго ще продължи пътуването, но запасите положително нямаше да ми стигнат до края му. Трябваше да взема и вода, а тя тежеше и нямаше как да нося достатъчно дори и за седмица. Донякъде ме обнадеждаваше фактът, че обитателите на Мочурището, колкото и да бяха противни, също трябваше да ядат и да пият. Значи и ние можехме да преживеем с онова, което се намираше в неговите предели – стига да внимавахме сами да не се превърнем в плячка.