Тъкмо стигнах до къщата си, когато дочух плясък на криле. Обърнах се и видях Адара. Адарите поначало са тромави създания, когато ходят по земята, затова пък във въздуха нямат равни на себе си. Този се приземи с грация, за която можех само да мечтая.
Когато се вгледах по-внимателно, си дадох сметка, че е същият бъбривец, когото Дъф обучаваше за Тансий. После видях малката торбичка, захапана в човката му. Едрото пернато се заклатушка към мен и я пусна в краката ми.
Загледах го изчаквателно.
– Подарък от Тансий – каза то с глас, досущ като на председателя на Съвета.
Коленичих и вдигнах торбичката. Вътре се напипваше нещо много малко. Отворих я и надникнах.
Това бе пръстенът на дядо.
– Той заръча да ти предам да го носиш с чест и с вярата, че куражът на едного може да промени всичко.
Трябваше да примигна, защото за миг ми се стори, че пред мен стои самият Тансий.
Нахлузих го на пръста си и вече мислех, че съм приключила с Адара, или той с мен, но се оказа, че греша. Следващите му думи първоначално ме смразиха, а после ме накараха да хукна колкото ми държат краката. Влязох вкъщи, грабнах трескаво торбата си и изскочих пак на улицата, следвана от джафкащия Хари Две.
Адарът, приключил с мисията си, вече се издигаше със силните си криле.
Последните му думи отново прозвучаха в ушите ми. Всъщност надали някога щях да ги забравя.
– Те идват за теб, Вега. Идват още сега.
Кучето и аз не спряхме да тичаме, докато не се озовахме извън границите на селото. Погледнах към небето и останах поразена. Там нямаше никакви звезди освен една. И тя се движеше. Втората падаща звезда, която виждах от денонощие насам, при това двете изглеждаха напълно еднакви. Но това бе невъзможно, а и бяха толкова далеч, че нямаше как да съм сигурна. Но тя сякаш ме водеше към точката, където щях да пресека Стената.
Както и предния път, мина ми през ума, че тази звезда е самотна. Самотна и сякаш изгубена. Пресичаше един небосклон, в който нямаше нищо освен чернота, и отиваше някъде, неизвестно къде. Но ако не знаеш накъде отиваш, хубавото е, че поне можеш да хванеш всяка пътека. И знаеш, че има и друго място освен това, където се намираш в момента.
След около половин километър спрях и измъкнах нещо от торбата. Заръчах на Хари Две да стои мирно и му надянах кожената сбруя, която бях изработила в Комините. Тя бе лека, но достатъчно здрава, съединена с метални болтове. Кучето прие операцията стоически, вирнало муцуна като роден летец. Почесах го зад ушите от благодарност за доброто поведение и го поведох край себе си. Щях да надяна ремъците на собствените си рамене чак когато стигнехме Стената.
Изведнъж се сниших към земята и се ослушах.
Срещу мен се задаваше нещо, което изобщо не си правеше труда да се промъква безшумно. Така се държаха силните, опасни създания. Хищниците. Жертвите обикновено пристъпваха тихо и се криеха в сенките.
Надянах ръкавицата и уголемих Мълнията до пълния и размер. После се шмугнах зад един гъст храст и зачаках да видя какво е.
– Делф! – Той се носеше безогледно покрай моето скривалище. Щом ме чу, спря и се заозърта с отворена уста, докато не се изправих, за да ме види. – Какво правиш тук?
– Адарът на Тансий дойде да ми съобщи, че от селото идвали за теб. Каза, че вече те е предупредил. Затова и тръгнах.
– Тръгнал си закъде?
Лицето му се смръщи в гримаса.
– Точно ти ли ме питаш, гарга такава?
Не можех да повярвам на ушите си. Даниъл Делфия никога не ми бе казвал обидна дума откакто го познавах, а аз го познавах откакто се помнех.
– Гарга? – рекох потресено. – Наричаш ме гарга?
– Да, коя свястна Женска би постъпила така? Гарга си, и рошава при това – добави намусено.
Пристъпих напред и вече се канех да го зашлевя, когато забелязах торбата на раменете му.
– Какво си помъкнал там?
– Същото, което и ти – посочи багажа ми той. После погледна надолу към овързания в ремъци Хари Две. – Виж ти, добре си го измислила.
– И къде отиваш? – попитах.
– Идвам с теб.
– Не, не идваш.
– Идвам, и още как.
– Няма да го допусна, Делф.
– Тогава и ти няма да вървиш никъде.
– Смяташ, че ще можеш да ме спреш?
– Поне мога да опитам.