– Но защо постъпваш така?
– Ние планирахме всичко заедно, нали?
– Но баща ти... предполагах, че...
– С него обсъдихме всичко. Обясних му как стоят нещата. И той се съгласи, че трябва да те придружа. Заръча ми още да ти благодаря, задето си го отървала от болката и всичко останало... И си ми помогнала да си избистря главата. Искаше да ти го каже и сам, но нали го знаеш какъв е. По-лесно ще укроти Крет, отколкото да върже две нормални приказки.
– В такъв случай... много съм трогната.
– Освен това сега си има пари, както и Уъг, който да му чиракува. Бизнес, както ти се изрази.
– Но аз смятах, че ще работите заедно.
– Не мога да те оставя да влезеш в Мочурището сама, Вега Джейн – поклати упорито глава той. – Просто не мога.
Известно време стояхме и се взирахме безмълвно един в друг. Отворих уста да кажа нещо, когато нещо привлече погледа ми нагоре.
Две звезди се носеха редом в небето. Приех го като знак, че съм сбъркала, съсредоточавайки се единствено върху себе си. Делф също заслужаваше своя шанс, а сигурно имаше и още много Уъгове, чиито съдби лежаха извън Горчилище.
Протегнах ръка и улових неговата.
– Радвам се, че си тук, Делф.
– Така ли? Наистина? – просия той.
Повдигнах се на пръсти и го целунах с думите:
– Трябваше да съм най-голямата глупачка, за да тръгна без теб.
– Не, Вега Джейн – отвърна той, обливайки се в гъста червенина. – Ти си всичко друго, но не и глупачка.
После ме отлепи от земята и ме целуна толкова силно, че останах без дъх и ми се стори, че ще припадна. Когато ме постави обратно, дълго време останахме прегърнати, с разтуптени сърца. Накрая той каза:
– И сега какво?
Тези думи ни върнаха към реалността. Каквото и да изпитвахме един към друг, то трябваше да почака. Сега имаше по-належащи въпроси. Като например как да останем живи.
– Трябва да преодолеем Стената – казах. – Впрочем откъде знаеше, че ще съм точно тук?
– Не знаех. Просто тичах навсякъде и се мъчех да те открия.
– Още преди време избрах този участък, защото не е напълно завършен.
– Но на кулите вече са разположени стражи – отбеляза с тревога той.
– Да, знам. Ще минем между тях, там, където разстоянието е най-голямо.
Очите му се спуснаха към кръста ми.
– У теб ли е веригата?
– Да – кимнах. – Готов ли си?
Когато наближихме Стената, се скрихме в сянката на едно дърво и се огледахме. Знаех, че на двеста метра вляво и вдясно има наблюдателници, а в тях – въоръжени с морти стражи.
Повдигнах Хари Две и го окачих отпред на гърдите си. Благодарение на силите на Дестин тежеше колкото новородено пале.
– А сега обвий ръце около раменете ми, Делф, както направихме преди.
Но той така и нямаше шанса да го стори.
– Ето ги! – изкрещя нечий глас.
Сърцето ми слезе в петите. Обърнах се и видях група Уъгове да се носят към нас, размахали оръжия. От едната страна бяха Тед Ракспорт, накуцващ върху простреляния си крак, злобно озъбеният Клетъс Луун и Ран Дигби, с огромната си, мърлява брада.
От другата се задаваха Джурик Кроун и Дюк Доджсън.
Водеше ги самата Моригон, размахала ръце като фурия.
– Не, Вега – крещеше тя. – Няма да напуснеш Горчилище. Никога!
Преследвачите вдигнаха мортите си и започнаха да се прицелват в нас.
Сграбчих Делф за ръката и побягнах, докато Хари Две се блъскаше в гърдите ми на всяка крачка. Щом стигнах на петдесетина метра от Стената, подскочих във въздуха, теглейки Делф след себе си. Тази допълнителна тежест нарушаваше равновесието ми и трябваше да положа неимоверно усилие, за да излетя направо.
Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Моригон замахва с десница. Миг по-късно Мълнията беше в ръката ми. Червената светлина се удари в нея, рикошира и се блъсна в Стената, пробивайки в нея широк отвор. Продължихме да се издигаме нагоре.
– Огън – изкомандва Кроун.
Мортите изтрещяха. Усетих как нещо изсвирва покрай главата ми. Отзад Делф простена болезнено.
– Ранен ли си? – викнах.
– Добре съм – отвърна с труд той. – Продължавай, не спирай.
Но аз знаех, че не е добре. Извих рязко на една страна, после на друга, преди да последва нов залп. Хари Две нададе остър вой, който премина в скимтене. После притихна и усетих нещо топло да мокри ризата ми.
Бяха улучили и него. Свих Мълнията, прибрах я в джоба си и го прегърнах със свободната си ръка, докато с другата продължавах да държа Делф.
– Не стреляйте! – изкрещях.
Не очаквах да ме послушат, разбира се, просто исках да спечеля малко време. Устремих се надясно, притиснах кучето под мишница и прелитайки покрай едно дърво, откъснах голям клон. Когато излязох от завоя, се озовах лице в лице с Уъговете.