– Как така си я видял? – гласът ми бе дрезгав от напрежение и уплаха.
– Б-бях там – кимна той.
– Не може да бъде! – извиках по-силно, отколкото трябваше и погледнах крадешком към Дъф. Неговото внимание обаче бе изцяло заето със Слепа. – Никой досега не е виждал Случка, Делф. – Отчаяно се мъчех да потисна паниката си. Последното, от което имах нужда тъкмо сега, бе да го подплаша.
– Е, аз я видях – рече с безизразен поглед той.
– И какво стана? – произнесох колкото можех по-спокойно, макар че сърцето щеше да изхвръкне от гърлото ми.
– Н-не, помня, Вега Джейн.
– Как така не помниш? – настоях аз.
– Не е хубаво да присъстваш на Случка, Вега Джейн – произнесе, без да заеква, той. В тона му имаше дълбока мъка, която ме накара да се почувствам още по-зле. Думите му бяха прости, но имах чувството, че никога не съм го чувала да говори по-красноречиво. – Това не ти носи нищо добро тук – той докосна главата си. – Нито пък тук – ръката му се отмести към сърцето.
Изпитах жал към него, но следващите ми думи бяха продиктувани от разума, а не от чувствата.
– Откъде можеш да знаеш, след като казваш, че не помниш какво си видял?
Пак бях повишила глас и Дъф ни погледна през рамо, с угриженост, изписана върху дребното му лице. Приближих се към Делф и го попитах, вече по-тихо:
– Не разбираш ли колко ми е нужно да знам? Единственото, което ми казаха, беше, че е преживял Случка и от него не е останало нищо.
Делф взе една лопата и я заби в земята. Огромните му ръце стиснаха дървената дръжка толкова силно, че кокалчетата им побеляха.
– Н-нищо н-не мога да ти кажа – рече накрая, обръщайки близо половин кубик пръст.
– Защо не?
Тъкмо тогава се разнесе тропот на копита и иззад завоя се показа каретата на Тансий. На капрата седеше все същият противен Уъгморт. Томас Богъл бе кочияш на председателя на Съвета откакто се помнех. Носеше черно наметало, а лицето и ръцете му бяха бледи и безкръвни като на мъртвец. Той не ни погледна. Не знаех дали изобщо гледа нещо друго освен лъскавите гърбове на Слеповете си.
Каретата спря край заграждението и вратата се отвори. Тогава видях нея и челюстта ми увисна.
Моригон бе единствената Женска, членуваща в Съвета, най-високопоставената в Горчилище. По-висока от мен, слаба, но не и крехка, със сила в ръцете и раменете. Косата й бе с цвета на кръв, по-червена и от наметалото на Тансий. Тя слезе и пристъпи към мястото, където стояхме Делф и аз.
Беше облечена цялата в бяло, подобно на Езекил Проповедника. Лицето, кожата и облеклото и бяха безупречни. Никога не бях виждала по-чист Уъг от нея. На фона на белите дрехи червенината на косата и бе ослепителна.
Тансий бе обект на уважение сред Уъгмортите.
Моригон бе обект на преклонение и любов.
Не можех да повярвам, че тя е тук. Делф стоеше до мен като ударен от гръм. Погледнах към Дъф. Той продължаваше да държи юздата, но сякаш бе забравил за младия Слеп, вързан за другия и край. Слепът от своя страна като че ли посърна при вида на по-възрастните си събратя и на службата, която го очакваше.
Не ми оставаше друго, освен да се обърна към Моригон и да я зачакам да заговори. В същото време се питах защо ли е дошла – за да види Делф? Дъф? Или пък мен?
Взрях се в лицето й. Ако в Горчилище имаше съвършенство, това бе то. Усетих как моето собствено лице се изчервява под покрилата го мръсотия. Изпитах срам, задето не съм по-красива. И по-чиста.
Повечето Уъгове толкова си приличаме, че е трудно да ни различиш един от друг. Но не и Моригон. Тя бе единствена и неповторима. Усетих погледа й върху себе си и сведох смутено глава.
В следващия миг тя се усмихна на Дъф, който бе захвърлил юздата и се приближаваше с колебливи стъпки към нея. Делф не помръдваше. Краката му със същия успех можеха да са в дупката, която сам бе изкопал. Въпреки ръста си изглеждаше дребен и незначителен. А аз? Аз просто исках да избягам.
– Здравейте, господин Делфия – каза Моригон с мелодичен глас. – Този Слеп изглежда великолепен екземпляр. Не се и съмнявам, че благодарение на несравнимата ви дарба ще представлява достойно попълнение за впряга на Тансий.
Речта й беше също толкова перфектна, колкото и тя самата. Какво ли не бих дала, за да умея да говоря така. Но това не бе писано да стане. Не знаех колко възрастна е Моригон, но се съмнявах Обучението й да е прекъснало, когато е била на дванайсет Сесии. После отиде до Делф и постави ръка върху рамото му.
– Даниъл, чувам само добри неща за твоята работа в Мелницата. Знай, че високо ценим изумителната ти сила. Струва ми се дори, че си пораснал още малко от предния път, когато те видях. Сигурна съм, че конкурентите ти на следващия Дуелум ще бъдат крайно обезпокоени да го узнаят.