Тя извади три монети и му ги подаде пред изненадания ми поглед.
– За работата, която свърши неотдавна в дома ми, Делф. Мисля, че забравих да ти платя.
Той кимна едва, дебелите му пръсти се сключиха около монетите и те изчезнаха в джоба му. После просто продължи да стои като препариран.
И тогава Моригон се обърна и пристъпи към мен. По изражението й разбрах, че всъщност аз съм причината да е тук. Което означаваше, че са ме проследили. Вихър от възможни пропуски и грешки се надигна в ума ми. Тя явно го прочете в лицето ми въпреки плахия ми опит да се усмихна. Имаше толкова малко причини един Уъг да се усмихва, че явно бях изгубила опит. Устата ми просто се изкриви на една страна.
– Вега, каква приятна изненада да те открия тук още по разсъмване. – Забележката, наглед невинна, бе казана с такъв тон, че явно изискваше отговор.
– Исках да поговоря с Делф за нещо – отвърнах.
– Нима? И какво беше то?
Знаех, че ако се поколебая с отговора си, тя ще разбере, че увъртам. Моригон принадлежеше към елита на Горчилище и аз дълбоко я уважавах, но в същото време не познавах много Уъгове, които да лъжат така добре като мен. Истинското умение беше да вплетеш в лъжата нещо истинско, така че да звучи по-убедително.
– Вчера дадох закуската си на Делф – казах небрежно. – Той обеща днес да ми даде своята.
Моригон вдигна очи към него. Той сграбчи лопатата така, сякаш бе последната му опора на света. Уплаших се да не изтърси нещо глупаво, с което да съсипе превъзходната ми лъжа.
– Съ-съ-жалявам, Вега Джейн, ня-нямам храна за теб днес – изломоти.
– Не се притеснявай – махнах с ръка. – Ще си намеря нещо за хапване в Комините.
Задоволена от обяснението, Моригон реши да смени тактиката.
– Носи ти се славата, че правиш чудесни изделия във фабриката. Не по-лоши от тези на Куентин Хърмс.
Очаквах по-изтънчен подход. Тук намекът бе прекалено очевиден. Видях, че в ъгъла на устата и се появява лека бръчица. Не на усмивка, по-скоро обратното. По някаква причина, това ми подейства успокояващо.
– Куентин Хърмс е изчезнал – казах. – Никой в селото не знае къде е. Поне така разправят.
– Снощи си била на своето Дърво – рече тя, потвърждавайки подозренията ми, че съм била следена.
– Да, често ходя там. Обичам да седя и да си мисля.
Моригон дойде малко по-близо до мен.
– А мислиш ли си за Куентин Хърмс? Съжаляваш ли, задето ни напусна?
– Харесваше ми да работя с него. Той бе добър Уъгморт. Научи ме да бъда Довършителка. Тъй че да, съжалявам. Но в същото време не разбирам къде може да е отишъл.
– Може би имаш някакви предположения?
– Че къде ще се дене в Горчилище – престорих се на наивна, както по-рано с Тансий. Но следващите думи на Моригон ме свариха неподготвена.
– Например в Мочурището – каза тя.
Дъф се плясна с длан по бедрото и възкликна:
– Да не му е изпила чавка ума? Чий ще го дири Куентин Хърмс в Мочурището? – После се усети и погледна Моригон като бито куче. Смъкна старото си, омазнено бомбе, разкривайки купчина рошава, посивяла коса, и продължи, заеквайки от смущение: – Ъ-ъ... такова, ще ме прощавате за израза.
Вниманието на Моригон обаче бе изцяло съсредоточено върху мен. Тя явно чакаше моя отговор на коментара си.
– Мочурището означава смърт. – Докато го изговарях, се сетих за израза върху лицето на Куентин, докато прекосяваше границите му. Той не бе избягал, а бе влязъл там по своя воля, макар и с кучета стръвници по петите си.
Тя кимна, но не изглеждаше напълно убедена, което леко ме озадачи.
– Значи никога не си го доближавала? – попита.
За секунда не промълвих нищо. Нямах проблем с лъженето, просто не обичах да си служа с него без необходимост. Това нямаше нищо общо с морала, а само с вероятността да бъда хваната.
– Не и дотолкова, че да бъда нападната от зверовете, които се крият там.
– Но моят колега Джурик Кроун ме информира, че си била на самия му край вчера на разсъмване.
Дъф и Делф си размениха сепнати погледи при това разкритие, но аз бях подготвена.
– Чух писъци и видях кучета стръвници и членове на Съвета. Последвах ги от любопитство и за да видя дали не мога да помогна с нещо. Докато се усетя, бяхме наближили Мочурището.
– Казала си на Кроун, че не си видяла нищо и никого? – повдигна вежди Моригон.
– Така си беше – излъгах. – Едва после узнах, че са гонели Куентин, макар и досега да не разбирам защо.
– Пръстенът на дядо ти е бил у него.
– Това не е престъпление. Освен ако няма доказателство, че го е откраднал. А ако е така, съмнявам се, че щеше да го зареже.