– Може да е имал причина.
– Каква например?
– Не знам. Но знам, че Върджил и той са били добри приятели.
– Вие сте по-наясно от мен. Аз съм била още съвсем Младок, когато дядо е преживял Случката си. Вярно, Куентин беше близък на семейството ни. Грижеше се за брат ми и за мен, когато прибраха родителите ми в Приюта. Даваше ни дрехи, храна, дори по някоя и друга монета, когато можеше да я задели.
– Което ме кара да се чудя защо изведнъж е решил да изчезне.
– Кроун спомена, че е нарушил законите. Кои закони?
– Онези, които забраняват да се влиза в Мочурището.
– Ами ако са го подгонили натам? Ако не е имало къде другаде да отиде? – Знаех, че ходя по тънък лед, но исках Моригон да продължи да говори. Току-виж научех нещо важно.
– Добри въпроси, Вега. За съжаление, не мога да им отговоря.
– Не можете или не искате? – изтърсих, преди да се усетя.
Дъф и Делф се спогледаха отново и ми се стори, че последният дори ми изшътка. Моригон не отвърна нищо. Вместо това махна с ръка. Чу се скърцане на колела и Слеповете, направлявани от Богъл, докараха каретата до нея.
Тя сложи крак върху стъпалото, но преди да се качи, погледът и се плъзна към мен.
– Благодаря ти, Вега Джейн – каза, използвайки пълното ми име, както обикновено правеше Делф.
– Съжалявам, че не можах да помогна.
– Мисля, че помогна повече, отколкото предполагаш.
Коментарът бе придружен от горчиво-сладка усмивка, която по някаква причина накара стомаха ми да се свие.
После вратичката се захлопна и скоро каретата се изгуби зад завоя.
– Да опустее дано – изпухтя Дъф.
И аз напълно го подкрепях.
NOVEM
КНИГАТА
Когато дойдох на себе си, се обърнах да видя Делф, но той беше изчезнал. До мен стоеше единствено баща му.
– Къде се дяна Делф? – попитах изненадано.
Дъф се озърна наоколо и поклати глава.
– Към Мелницата трябва да е тръгнал.
– Интересно, каква работа върши за Моригон, та тя му плаща така добре?
Дъф заби поглед в земята и подритна едно камъче с тежкия си ботуш.
– Сигурно мести разни неща. Много го бива за това. Силен е като Крет.
– Аха – отвърнах не особено убедено.
– За какво искаше да говориш с него, Вега? И не ми пробутвай тия глупости за храната. Знам, че много пъти си хранила сина ми и не си искала нищо в замяна. Мен не можеш ме излъга.
Поколебах се. Не ми се щеше да споделям наученото от Делф с никого, дори и със собствения му баща. Затова реших да обърна разговора.
– Какво се е случило с него, когато е бил на шест Сесии?
Дъф отмести поглед, сякаш внезапно заинтригуван от младия Слеп, пасящ наблизо.
– Кого го е грижа вече за това? То отдавна е забравено.
– Не е забравено, защото никога не се е знаело. Явно никой не е разбрал какво е станало – дори самият Делф, макар че ми е трудно да го повярвам.
Сега той ме погледна в очите и аз отстъпих крачка назад, защото лицето му бе почервеняло от гняв.
Или поне аз го взех за гняв, докато не видях сълзите, стичащи се по дълбоките му бръчки и попиващи в гъстата брада. Когато проговори, гласът му бе глух и гърлен, сякаш в гърлото му бе заседнала буца.
– Най-добре тръгвай за Комините, Вега. Закъснееш ли сега, когато Куентин го няма, Домитар съвсем ще побеснее, проклетникът му неден.
– Но ти не ми отговори на въпроса...
– Хайде, Вега, дим да те няма. Нищо не се е случило и толкоз.
И без да чака повече, Дъф се обърна и закрачи към Крета, който риеше с копито и въртеше глава така, сякаш искаше да набучи на рогата си всеки Уъгморт, до когото успее да се докопа.
Постоях още малко, чудейки се какво да правя. Бях дошла за отговори и не ми се щеше да си тръгна без тях. Подритнах няколко буци от изровената от Делф пръст обратно в дупката. Неговият работен ден може и да беше започнал, но до началото на моя имаше още време. Решението бързо назря в мен.
Щях да отида до къщата на Куентин Хърмс.
Бях ходила там няколко пъти с баща си и лесно си спомних пътя. Погледнах към небето, което се забулваше от тъмни облаци. Наближаваше дъждовното време на Сесията. Започнеха ли веднъж, дъждовете не спираха скоро. Представих си какво ли ще му е на Куентин под ледения порой в тъмните гъсталаци на Мочурището. Но от друга страна, ако онова, което се разправяше за там, бе вярно, той трябваше отдавна да е мъртъв.
Ускорих крачка. Не ми се щеше да слушам вечните опявания на Домитар. В същото време бях нащрек за страховитата карета с Томас Богъл на капрата. Чудех се какво ли съм изпуснала, та Моригон да смята, че съм и помогнала. Аз не бях казала почти нищо. Но тя бе толкова умна, че нищо чудно да си правеше изводи и по премълчаните неща.