После един от тях се усили достатъчно, за да го разпозная, и сърцето ми се спусна в петите.
Това беше Джурик Кроун.
DECEM
НАГРАДАТА
Ако имаше Уъг, когото не исках да срещам тъкмо сега, това бе именно той. Вече ме бе видял при Мочурището. Натъкнеше ли се на мен още веднъж, подозренията му щяха да се усилят до такава степен, че да ме прати във Валхал, дори и по някакво скалъпено обвинение.
Опитах да се смаля съвсем, почти да изчезна, докато стъпките кънтяха по дъсчения под.
– Как е възможно досега да не открием нищо полезно. Абсолютно нищо! Нима този Уъг е бил чак толкова хитър? – рече раздразнено Кроун. Другият му отговори нещо, което не успях да различа, но гласът ми се стори смътно познат. – Но най-много ме озадачава пръстенът – продължи той. – Толкова Сесии минаха, и сега изведнъж се озовава тук. Знам, че двамата са били приятели, близки приятели, но защо Върджил не го е оставил на сина си, Хектор? Този старец винаги е бил страшно потаен...
Отговорът на събеседника му пак долетя като неясно мърморене. Направо полудявах, че не мога да разбера кой е говорещият и какво казва.
– Знаем със сигурност, че е отишъл в Мочурището – каза Кроун. – И че го е планирал предварително. Подозирам също, че Вега Джейн знае нещо по въпроса. Те бяха близки. Работеха заедно. Тя неслучайно беше там онази сутрин.
Другият Уъг отвърна нещо, с още по-приглушен тон. Почти останах с впечатлението, че знае, че някой подслушва. И тогава Кроун подхвърли нещо, от което кръвта се смръзна в жилите ми.
– Можем да кажем, че е било Случка. Както при останалите. Както при Върджил.
Едва се удържах да не скоча и да се разкрещя.
Репликата на другия пак беше неразбираема.
Знаех, че е твърде рисковано, но трябваше да опитам. Отпуснах се полека на колене. На отсрещната страна имаше парче огледало. Ако можех да подам глава иззад шкафа достатъчно, за да зърна отражението на втория Уъг...
Но преди да помръдна и на сантиметър, вратата се отвори и се затръшна отново.
Захвърлила всяка предпазливост, изскочих от скривалището си и се озовах насред празната стая. Втурнах се към прозореца и погледнах навън, но видях единствено синята карета, която бавно потегли и сви зад живия плет.
Как не бях чула тропота от копитата на Слеповете? Или скърцането на колелетата? Но дали вътре е била Моригон? Или пък Тансий? Моригон се качи в същата карета едва преди половин час, пред къщата на Делф. Дали не е минала да вземе Кроун, за да дойдат тук? Нейната червена коса ли бях мярнала в последния момент? Може би... Накрая трябваше да се примиря, че няма начин да узная. Поне бях разбрала със сигурност, че Съветът няма и понятие какво търси пръстенът на дядо ми у Куентин.
Но това откритие бледнееше пред другото, което бях научила току-що. Думите бяха като жигосани в мозъка ми. Можем да кажем, че е било Случка. Както при останалите. Както при Върджил.
Нямаше съмнение какво означават те. Цялата идея за Случките бе просто една лъжа, предназначена да прикрие нещо друго. Но какво? И ако дядо ми не е изчезнал при Случка, какво, по дяволите, се беше случило с него? Явно Кроун знаеше. Както и Моригон, и останалите от Съвета. Това рушеше представата за всичко, в което вярвах, всичко, на което ме бяха учили. Караше ме да се чудя какво всъщност представлява Горчилище и какво правим всички ние в него. Главата ми се маеше и ми се струваше, че ще припадна. Опитах да забавя дишането си, за да се успокоя. Сега нямах време за припадъци. Трябваше да се махам оттук.
Вече наполовина се бях измъкнала през прозореца, когато вратата се отвори отново. Не погледнах назад, но тежките стъпки ми подсказаха, че това е Кроун. Той не викна по мен, което означаваше, че не ме е видял. Засега.
Плъзнах се навън и паднах по корем на земята. Неволно изпъшках от болка.
– Кой е там? – ревна Кроун.
Побягнах така, както не бях бягала никога през живота си. Той вероятно още не бе стигнал до прозореца, когато аз прескочих ниската ограда и се изгубих в храсталака. Продължих да се нося като вихър, докато пред очите ми не се показа входът на Комините. Едва тогава се строполих във високата трева край пътеката, останала без дъх. Погледнах към небето, за да проверя колко е часът.
До началото на работното ми време оставаха броени минути. Извадих книжката от джоба на наметката си и я разгърнах. Още на първите няколко страници очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Това бе същински каталог на чудовищата, обитаващи Мочурището.