Зачудих се какво да правя. Трябваше да я скрия, но не се сещах къде. Закрачих по пътя. Надявах се ходенето да ми помогне да мисля, а и исках да оставя Комините и всички ужасии, спотайващи се вътре, колкото се може по-далеч зад гърба си.
Изминах така близо километър, с Нок увиснала над главата ми и с веригата, плъзгаща се край мен, когато в изтерзания ми ум изникна идея.
Домът на семейство Делфия.
Впуснах се в бяг и отначало дори не забелязах, че веригата се е вдигнала във въздуха. Тя буквално летеше до рамото ми, изпъната като дълга пръчка. Бях толкова сащисана, че се заковах на място. Тя също спря, повися известно време, после се спусна в краката ми и отново се нави на кълбо.
Около минута я гледах запъхтяно, преди да реша да повторя упражнението. Направих крачка и тя веднага надигна единия си край, заставайки в готовност. При втората крачка се отлепи от земята, а щом побягнах, се изпъна и полетя успоредно с мен.
Спрях и тя също спря. Сякаш имах дресирана птица.
Обърнах поглед към пътя напред, после пак към нея и тя потрепна, сякаш доловила нерешителността ми. Дали пък освен сгряващо сърце нямаше и мозък?
Без да си давам ясна сметка защо го правя, посегнах и я сграбчих. Увих я около кръста си и я завързах здраво отпред. После пак се затичах. Тогава се случи немислимото. Преди да се усетя, вече се носех във въздуха, на около шест метра височина. Дори не си дадох сметка, че пищя, докато не се задавих от един бръмбар, влязъл в гърлото ми. Ръцете и краката ми се мятаха край мен и аз се реших да погледна надолу. Последното явно бе грешка, защото полетът ми рязко смени посоката си и аз се забих косо в земята, претъркулвайки се няколко пъти, преди да спра окончателно.
Полежах известно време, преди да се надигна с пъшкане. Изглежда, нямах нищо счупено, само леки натъртвания.
Веригата междувременно се бе смъкнала от мен и кротуваше встрани. Изглеждаше забележително спокойна предвид на това, че едва не ме бе пребила. Тръгнах отново, но вече без да я намотавам на кръста си. Боях се дори да я докосна. Пробвах да се държа по-надалеч от нея, но нямаше как да го сторя – тя следваше всяко мое движение. Накрая я оставих да прави каквото ще и просто продължих напред.
След около два километра свърнах зад последния завой и видях къщата на Делф. Оборът бе притихнал. Масивният силует на Крета се открояваше в ъгъла на тясното му заграждение. Младият Слеп дремеше прав, опрял хълбок на вехтите дъски. Адарът също спеше, пъхнал глава под крилото си, все така привързан към забития в земята клин. Малкият Уист не се виждаше никъде. Надявах се да са го прибрали вътре, за да не се разджафка, ако ме усети.
Извадих книгата от джоба си и се озърнах наоколо. Трябваше ми нещо, в което да я сложа. Погледнах към издълбания в хълма склад и ме осени идея. Спуснах се натам. Край дървената врата имаше стар ветроупорен фенер. Запалих го и влязох вътре.
Пред очите ми се разкри удивителна колекция. Имаше цели купчини от мъртви птици и дребни животни, изчистени и осолени, които, предполагам, щяха да послужат за храна на питомците на Дъф. От куки на тавана висяха всевъзможни стари, ръждиви инструменти. На едната стена бе опъната огромна кожа на Гарм. Заобиколих я отдалеч – макар вече да не можеше да ми навреди, предпочитах да не рискувам.
Върху голям сандък бяха наредени черепи на животни – на Кретове и ако не грешах, на Амароци, кучешките зъби на които бяха дълги повече от педя. Потръпнах и продължих да разглеждам, докато не стигнах до рафт с метални кутии. Прехвърлих няколко и най-сетне открих подходящата. Пъхнах книгата вътре и затворих здраво капака. После взех опряната в ъгъла лопата и отново излязох навън.
Изкопах дупка в корените на една висока ела и сложих кутията на дъното й. Покрих я с пръст и разхвърлях отгоре борови иглички. Когато върнах лопатата на мястото й, небето вече се развиделяваше.
Кретът се размърдваше и сумтеше в обора, а Адарът бе измъкнал глава изпод крилото си и ме гледаше вторачено. Това бе леко обезпокоително. Последното, което ми трябваше, бе да започне да ми бърбори.
Забързах обратно по пътеката сред дърветата. Сега, когато най-сетне се бях освободила от книгата, изпитвах смесени чувства. От една страна, бях облекчена, че никой не може да ми я вземе, но от друга – изгарях от любопитство какво пише вътре. Исках да науча информацията, събрана от Куентин Хърмс, до последната подробност. Казах си, че веднага щом ми се удаде случай, ще се върна, ще я изровя и ще я прочета от кора до кора.