И Хърман се присъедини към потока от Уъгове, стичащи се към площада.
Едва тогава в главата ми просветна тревожна мисъл.
Джон!
Втурнах се към Общежитието и открих бедния си брат да стои отпред като безпризорен. Щом ме видя, притича и сграбчи силно ръката ми.
– Къде беше? – попита с толкова наранен глас, че сърцето ми се сви.
– Аз... просто излязох да се поразходя. Значи спешно събрание, а? – побързах да сменя темата, с надеждата да залича обидата от лицето му.
– Да, при Камбанарията – отвърна плахо той.
– Ами тогава по-добре да вървим.
И ние се сляхме с тълпите, отиващи натам.
По пътя ми хрумнаха куп причини, поради които Съветът би могъл да свиква жителите на селото.
Както се оказа, нито една от тях не беше вярна.
TREDECIM
НЕВЪЗМОЖНАТА ВЪЗМОЖНОСТ
Докато крачехме ръка за ръка, гърдите ми се свиваха от тревожно предчувствие. И все пак около кръста ми, там, където бе скрита Дестин, се разливаше приятна, успокояваща топлина.
Джон и аз вече рядко се отбивахме до Камбанарията. По-рано, преди дядо да преживее своята Случка, а мама и татко да бъдат пратени в Приюта, семейството ни ходеше там всеки Седми ден, за да слуша Езекил Проповедника, винаги блестящ в ослепително бялата си туника. Присъствието на проповедите не беше задължително, но повечето Уъгморти ги посещаваха. Може би просто за да видят красотата на Камбанарията и да послушат мелодичния глас на Езекил. Той звучеше като вятър, носещ се сред листата на дървета, а от време на време кънтеше и като гръмотевица сред пороен дъжд. Това беше при особено важните моменти, които той искаше да забие в умовете на слушателите си като гвоздеи в дърво.
Когато стигнахме площада, зърнахме каретата на Тансий. Минахме покрай нея и влязохме в Камбанарията. Никога не бях виждала вътрешността й толкова претъпкана с Уъгове. Седнахме на една скамейка в дъното и аз се огледах наоколо. Таваните бяха високи и сводести, поддържани от потъмнели, извити греди. Редиците от грамадни, десетметрови прозорци от двете страни просветваха в безброй цветове – повече от тези, с които аз работех в Комините. Върху тях имаше рисунки на фигури. Едър Мъжки, гледащ отвисоко. Женска, вирнала глава нагоре. Малки Уъгове, скупчени заедно, с благочестиви личица. Те ми се струваха особено трогателни, макар да нямах понятие какво представляват.
Сред образите присъстваха и зверове – предполагам, за да покажат злото, което ни заобикаляше отвсякъде. Потръпнах при вида на Джабита, заел почти цялата дължина на един от прозорците. В същото време не можех да не призная, че на живо той изглеждаше много по-страшен, отколкото пресъздаден в цветни стъкълца и поставен върху стената.
В предната част на Камбанарията се издигаше висок олтар, с резбован дървен аналой в средата. На стената зад аналоя имаше лице, изсечено от камък. Това беше Алвис Алкумус, за когото се казваше, че е основал Горчилище. И все пак, ако го беше основал тук, това означаваше, че е дошъл от друго място. Споменах това веднъж по време на Обучение и Наставникът ми така се разгневи, че се уплаших да не ме прати в Приюта.
Все ни повтаряха, че Алкумус бил мъдър и добър. Мислех си, че ако беше жив днес, щеше да е справедливо разочарован от резултата на митичните си усилия. Основаването на нещо трябва да има поне някакъв смисъл.
Забелязах Тансий и Моригон, седнали до аналоя. По всичко личеше, че цяло Горчилище е тук, включително Делф и Дъф, които пристъпваха от крак на крак в ъгъла. Присъстваха дори затворниците от Валхал, с ръце, вързани с дебели кожени ремъци и под зоркия поглед на Нида. Добре че поне страховитият Шук не стоеше край стопанина си. Да вкарат и него в Камбанарията щеше да дойде малко в повече.
Уъговете шептяха приглушено помежду си, но всички разговори стихнаха, щом Проповедникът се подаде иззад бродираната завеса, в чиято изработка аз също бях дала своя принос в Комините.
Езекил не беше висок на ръст. Всъщност дори беше малко по-нисък от мен. Нямаше широките рамене на Тансий, нито яките ръце на Ковачите – а не му и трябваха. Той работеше с ума и духа си. Бях сигурна, че притежава особено мускулест мозък и жилав дух.
Сега прекоси олтара, поспря, за да се поклони ниско на Тансий и Моригон и после продължи, заемайки своето място зад аналоя, както бе правил безброй пъти преди. Расото му, по-бяло дори от туниката на Моригон, заслепяваше очите като озарен от слънцето облак.
Той вдигна ръце към тавана и ние насядахме по скамейките. Джон се сгуши до мен и аз го прегърнах през раменете. Тялото му бе напрегнато и можех да доловя страха, загнездил се в малките му гърди. Усещах бързото тупкане на сърцето му.