За пореден път всеки се вторачи в съседа си. Подозрението в очите им говореше достатъчно красноречиво. Дали вече не бяхме обкръжени от ненавистните Кръвници?
– А откъде да знаем, че те вече не са сред нас? – промълви един стар Уъг на име Тигрис Телус. После тихо простена, вероятно при мисълта, че дори в момента до него може да седи предрешен Кръвник. И все пак той само изразяваше всеобщата тревога.
– Не са сред нас – рече твърдо Тансий. – Поне засега.
– Но откъде да знаем? – излая пребледнелият Телус, като се държеше за гърдите, които свиреха при всяко поемане на дъх. После изведнъж си даде сметка на кого е повишил тон и добави хрипливо: – С извинение, разбира се.
Но въпроси, подобни на неговия, долитаха от всички страни. Тълпата от Уъгове заплашваше да стане неуправляема. Трябваше само една искра – обидна дума или размахан юмрук, за да пламне бунт.
– Моля ви, братя Уъгморти – вдигна ръце Тансий. – Оставете ме да обясня. Успокойте се. Моля ви. – Но никой не се успокояваше, докато нечий глас, твърд и повелителен, не прозвуча над останалите:
– Аз знам.
Всички глави се обърнаха натам.
Моригон се бе изправила, взирайки се не към Тансий, а към нас.
– Аз знам – повтори тя. – Всеизвестно е, че съм надарена със способността да виждам неща, скрити за останалите. Това е дарба, която ползвам за благото на всички вас. Именно тя ми позволи да разкрия участта на Куентин Хърмс, както и потенциалните опасности, на които сме изложени от злодейската група, наречена Кръвниците. Отново благодарение на нея получих видение какво трябва да сторим, за да се защитим от тях. Никога не бива да им позволим да ни отнемат Горчилище. То е всичко, което имаме.
Затаих дъх, както и всеки друг Уъг наоколо.
После, като по команда, всички гърла изригнаха в аплодисменти.
Моригон вдигна ръка към прекрасния свод на Камбанарията.
– Да живее Горчилище!
– Да живее! – скандирахме ние.
И аз въпреки всичките си съмнения бях сред най-гръмогласните.
QUATTUORDECIM
ПОКАНАТА НА МОРИГОН
Щом излязохме, видях Клетъс Луун и две от приятелчетата му да тормозят Делф, като правят физиономии и имитират заекващия му говор.
– Де-Де-Делф вони – каза единият от остроумниците.
– А лицето му е като фъшкия на Крет – добави Клетъс.
– Махайте се оттук, безбожници – ревна Дъф, който вървеше подир мен. – Точно пред Камбанарията, как не ви е срам. Алвис Алкумус щеше да се обърне в гроба, ако ви чуе!
После сграбчи сина си за ръката и го задърпа към къщи.
На минаване край Клетъс кракът ми случайно се протегна и го спъна. Той се просна по лице върху паважа. Когато се преобърна и опита да стане, поставих калния си ботуш върху гърдите му и казах:
– Ако пак направиш това, Клетъс Луун, ще си завра ботуша на друго място, където слънце не огрява. Хубаво го запомни!
После се обърнах и си тръгнах. Той и приятелите му претичаха покрай мен, като ми подвикваха думи, толкова мръсни, че се наложи да запуша ушите на Джон.
В Камбанарията бе задушно, но навън повяваше хладен ветрец, който те караше да потреперваш. Заведох Джон на Обучение и после отидох във фабриката. Това бе особен работен ден. Всички изпълняваха задълженията си, но умът им бе другаде. През обедната почивка, в общата стая, целият разговор се въртеше около Кръвниците. Аз не говорех нищо, но слушах внимателно. Всички, до последния Уъг, подкрепяха Моригон и плана за построяване на Стената.
Аз, въпреки че бях скандирала заедно с тях в Катедралата, имах по-различно мнение, защото знаех неща, които те не знаеха. Знаех, че Куентин Хърмс е избягал в Мочурището по собствена воля. Знаех, че е написал за това място книга, показваща, че е бил там и преди. Знаех също и че цялата история за Кръвниците е измислица, скалъпена от Кроун и Моригон. И макар да не исках да го вярвам, по всичко личеше, че Тансий и целият останал Съвет също са съпричастни към този фарс.
Бях сигурна, че го правят, за да прикрият истината зад изчезването на Куентин. Със собствените си уши бях чула как Кроун предлага да кажат, „че е било Случка, както при останалите, както при Върджил“. Докато дъвчех сандвича си и отпивах от чая, усетих как в гърдите ми се надига гняв.