Какво всъщност се бе случило с дядо ми? И с всеки друг Уъг, чието изчезване се приписваше на Случка? Какво бе това място, което наричах свой дом?
Вечерта, когато с Джон се прибрахме в Общежитието, край масата в столовата се провеждаше нещо, наподобяващо на военен съвет. До ръката на Какус лежеше нож, който Клетъс гледаше алчно. Щом ме видя да влизам, лицето му се изкриви от злоба. Не ще и дума, че инцидентът пред Камбанарията се бе запечатал в жалкия му мозък.
На минаване край него нарочно извадих своя нож от джоба си, уж да опитам с палец острието му. После го развъртях ловко, подхвърлих го няколко пъти и накрая го забих в стената от около пет метра разстояние. Докато го измъквах от чамовите дъски, погледнах през рамо. Клетъс ме зяпаше с отворена уста.
Прибирайки ножа, усетих, че атмосферата е по-различна от обикновено. От вратата на малката кухничка не излизаше топлина и не се носеше мирис на готвено.
– Какво става с вечерята днес? – попитах.
Луун ме изгледа така, сякаш съм се побъркала.
– Що за въпрос след всичко, което чухме на сутрешното събрание? Че Кръвниците идват да ни избият, да изядат Младоците ни? Кой може да мисли за ядене в такъв момент?
– Аз мога – сопнах се, усещайки куркането на червата си. – Чудни бойци ще бъдем на празен стомах, няма що. – Погледнах Клетъс и видях, че брадичката му лъщи от мазнина и по нея са полепнали трохи. – Ти май си похапнал, а? – рекох сърдито.
Хестия понечи да се надигне от стола си, явно за да отиде в кухнята, но Луун я удържа властно за лакътя.
– Ти си Женска. Сядай на мястото си.
Тя безропотно се подчини.
Нямаше какво да сторя, затова улових Джон за ръка и го изведох отново навън, като затръшнах вратата подире ни. На улицата още имаше групички от разговарящи Уъгове. Двамата намерихме уединено кътче и приседнахме. С падането на нощта ставаше хладно, а аз чувствах цялото си тяло изтръпнало от напрежение и умора.
– За Кръвниците ли мислиш? – попита Джон, опрял брадичка върху кокалестите си колене.
Аз кимнах.
– Защо искат да ни нападат?
– Нали чу Тансий. Просто са зли. Като диви зверове, само че по-умни.
– Но той каза, че ходели на два крака, също като нас. Ами ако вече са тук?
– Моригон щеше да знае. Тя умее да вижда неща. – Наистина бях убедена в това, макар и да не вярвах, че Кръвниците се канят да ни нападат. Говореше се, че тя притежава тази дарба още от раждането си, както и майка и преди нея.
Джон обаче не изглеждаше успокоен.
– Значи трябва да построим стена, така ли?
– Явно няма друг начин – отвърнах неуверено, защото не ми беше ясно как всъщност ще стане това.
– Около цяло Мочурище? Доста време ще отнеме.
– Уъговете умеят да работят здраво – казах. – Няма да е толкова дълго, колкото си мислиш.
– А какво ще правя аз? Нищо не разбирам от строителство.
– Затова пък си умен. Все ще има с какво да помогнеш.
– Страх ме е, Вега.
– Мен също – прегърнах го през раменете. – Но страхът е едно, а бездействието – друго. Ако сме сплотени, всичко ще бъде наред. Кръвниците няма да ни докопат.
– Обещаваш ли? – попита плахо той.
Поколебах се. В Горчилище обещанията бяха сериозно нещо и не се даваха току-така. Но тъй като не вярвах в самото съществуване на Кръвниците, реших, че спокойно мога да дам гаранция, че няма да се появят и да ни разкъсат.
– Обещавам – казах.
Извадих тенекиената кутия от джоба си и му я подадох. Вътре имаше малко храна, която пазех за утрешната си закуска, но явно щях да се простя с нея.
– Ето, вземи да похапнеш.
– Ами ти?
– Вече ядох в Комините, не съм гладна.
Това беше лъжа, но по-важното бе той да е сит.
Замръзнах, когато видях приближаващата иззад ъгъла карета, с Богъл на капрата. Тя спря точно пред нас. Въпреки хладното време хълбоците на Слеповете лъщяха от пот – явно доста ги бяха пришпорвали. Вратичката се отвори и аз очаквах да видя Тансий, но вместо него отвътре се появи Моригон.
Двамата с Джон побързахме да станем на крака. Изглеждаше непочтително да седим в нейно присъствие. Тя носеше червена наметка върху бялата си туника, която напълно подхождаше на кървавия цвят на косата и. Щом видя оскъдните залъци в ръцете на Джон, по бузите и плъзна руменина.
– Искате ли да дойдете с мен у дома и да ми направите компания за вечеря?
Ние само стояхме стъписано.
– Хайде, заповядайте, за мен ще бъде чест и удоволствие. – Тя ни даде знак да се качим в каретата и ние го сторихме, пред удивените погледи на многобройните Уъгове наоколо. Сред тях мярнах и Клетъс Луун, който ме зяпаше злобно.
Вече веднъж бяхме влизали в каретата заедно с Тансий, но почудата ни пред богатата тапицерия и украса явно още личеше.