– Красиво е изработена, нали? – попита Моригон с усмивка.
Богъл замахна с камшика и Слеповете потеглиха. Беше невероятно колко бързо и плавно се движехме. Погледнах навън през осветения с фенер прозорец и видях Горчилище да се плъзга покрай нас, докато копитата чаткаха в идеален синхрон.
Моригон рядко се появяваше сред Уъговете и те не знаеха много за нея, но мястото на дома й, в северния край на селото, бе добре известно. Той се намираше зад висока стена и преди много Сесии, по време на една разходка, аз дори бях успяла да зърна къщата през отворените порти.
Ето че сега отново се озовахме пред тях и те по някакъв начин се отвориха от само себе си, за да ни пропуснат. Под колелата заскърца чакъл и мярнах извитата буква М върху крилата от ковано желязо.
Обърнах се към Моригон, която ме наблюдаваше внимателно.
– Домът ви е много красив – казах, запъвайки се. – Веднъж го видях на минаване оттук.
– Скоро ли беше това?
– Не, още бях Младок. Разхождахме се с баща ми.
– Благодаря ти – кимна тя, сякаш облекчена от отговора ми. – Наистина е чудесно място за живеене. – Тя погледна към Джон, който така се бе свил в ъгъла на седалката, че почти се сливаше с възглавниците. – Става вече късно. Ще вечеряме и след това ще обсъдим въпросите на спокойствие.
Последното ме удиви. Какви въпроси можеше да обсъжда тя с прости Уъгове като нас?
Каретата спря и ние слязохме – първо тя, после аз, а колкото до Джон, наложи се почти насила да го изтръгна от седалката.
Къщата бе голяма и разкошна. В сравнение с останалото, което можеше да се види в Горчилище, приличаше на кристална ваза, поставена насред сметище. Беше построена от камък, тухли и дърво, но не струпани както дойде, а съчетани по възможно най-съвършения начин. Масивната входна врата бе дебела колкото ширината на дланта ми. Когато я наближихме, тя се отвори сама. Сепнах се, макар и кованите порти на двора да бяха сторили същото.
Отвътре се появи Уъг, когото бях срещала веднъж в село, но не знаех името му. Той се поклони на Моригон и след това ни поведе по дълъг коридор, озарен от бронзови светилници по стените. По тях имаше също истински картини и огледало в метална рамка, украсена с извити фигури на разни същества.
Самите стени бяха от камък, но иззидани така, че не се виждаха никакви фуги. Краката потъваха в дебели килими, сияещи в прекрасни багри. Подминахме няколко стаи. Вратата на една от тях бе открехната и през нея се виждаха високи до тавана шкафове, пълни с книги, и огромна камина с пламтящ в нея огън. Тя бе изработена от материал, за който бях чувала, че се нарича мрамор. Моригон явно наистина не си знаеше парите.
По-нататък в ъгъла стояха потъмнели доспехи, по-високи от мен.
– Ще започнем ли да правим такива, за да се браним от Кръвниците? – попитах, впечатлена от изработката им.
Моригон ме погледна много по-изпитателно, отколкото смятах, че заслужава невинният ми въпрос.
– Мисля, че засега Стената ще ни бъде достатъчна, Вега.
Щом стигнахме края на коридора, тя хвърли едно око на недотам чистата ни външност и каза:
– Уилям ще ви покаже къде хм... да се поосвежите, преди да седнем на масата.
Уилям очевидно бе името на Уъга, който ни съпровождаше – нисък и охранен, с кожа също толкова гладка и безупречна, колкото и дрехите му. Той ни даде знак да го последваме, докато Моригон се отдалечи към трапезарията.
Стигнахме до една врата, но аз само стоях в недоумение, без да знам какво да правя. Тогава той я отвори и каза:
– Левият кран е за топлата вода, десният – за студената. Мястото за лични нужди е там, където изглежда, че е – добави, като посочи нещо като седалка край една от стените. Яденето изстива, тъй че побързайте. – И като ни побутна енергично по гърбовете, затвори вратата след нас.
Стаята беше малка и добре осветена. От едната страна имаше бяла порцеланова мивка с чифт кранове, а в другия й край бе мястото, където можеше да седиш или стоиш прав, вършейки личните си нужди, както се бе изразил Уилям. Почуках по стената. Беше покрита с фаянс – още едно нещо, познато ми от Комините.
В Общежитието нуждите обичайно се облекчаваха в дървения клозет в задния двор. Непосредствено до него бяха тръбите за миене, от които в повечето случаи едва църцореха тънки, ледени струйки.
Тук до мивката бяха подредени пухкави кърпи и уханни калъпи сапун. Веднъж бях видяла такъв в Болницата. Повечето Уъгове ползваха сапун на прах, който можеше да се купи евтино от бакалницата на Главната.