– Раничко ми се вижда за Комините.
– Първо ще закуся на Дървото си. Имам такъв обичай.
– Ник’ви обичаи повече – изломоти Ран Дигби, следвайки почти неразбираемите си думи с кафява от Пушливо биле плюнка, която се приземи на три сантиметра от подметката ми.
– Зарад Кръвниците, знаеш – добави тежко Клетъс Луун.
– Тъъй – проточих аз. – Но все пак трябва да ям, нали? А и докато Домитар не каже друго, трябва да ходя в Комините.
– Вече нищо не опира до Домитар – почеса се по обраслата буза Роман.
– А до кого тогава? – изгледах ги подред. Клетъс се сконфузи от погледа ми, а Дигби, който не вникваше докрай в дискусията, просто се изплю отново, но този път неловко и кафявата лига се проточи от брадата му. Отначало ме досмеша, но после се отвратих, като видях, че няма никакво намерение да я избърше.
– До Съвета, ето до кого – каза Роман.
– И какво точно е постановил Съветът? Да не би Комините да са затворени?
Сега Роман изглеждаше като Уъг, който знае, че е пресолил манджата. Когато не отговори нищо, реших да мина в настъпление, а също и да събера малко информация.
– Е, какво правите навън с тия морти?
– Патрулираме. Както бе оповестено вчера заран в Камбанарията – отвърна той.
– Нима подобна задача е достойна за Уъг с твоето положение, Роман?
– Ако искаш да знаеш, глупава Женска, аз съм началник на новосъздадената Жандармерия на Горчилище. Това е висок и важен пост, тъкмо за Уъг като мен. Самият Тансий ме назначи на него снощи. А тези тук – посочи спътниците си той – са моите подчинени Жандарми.
– Е, Тансий вероятно те е избрал, защото имаш повече морти от всеки друг в селото. А ти – обърнах се към Клетъс – знаеш ли изобщо как да си служиш с нея?
Но преди той да успее да отвори уста, Роман се намеси:
– Щом си тръгнала за Комините, този път ще те пуснем, от нас да мине. Но от утре всеки Уъг ще е длъжен да представя на патрулите заверен пропуск.
– Какъв пропуск?
– Такъв, дето му позволява да отиде там, закъдето е тръгнал – рече злорадо Клетъс.
– И защо?
– Защото Кръвниците може да са вече сред нас – поясни Роман.
– Но нали Моригон каза, че не са.
– Моригон не знае всичко.
– Мисля, че знае повече от теб и мен.
– Няма какво повече да обсъждаме, Вега. Заповед на Съвета.
Дигби се изплю в потвърждение.
– И откъде се взема този заверен пропуск?
– Има си умни глави да решават това – рече Дигби, цвъркайки още една кафява от Пушливо биле струйка.
Поех си въздух, удържайки се с мъка да не кажа нещо, което би накарало някоя от мортите да гръмне по посока на главата ми.
– Но ако Кръвниците са вече сред нас, как пропускът ще ни помогне? – попитах невинно.
– Задаваш твърде много въпроси – сопна се Клетъс.
– Това е, защото получавам твърде малко отговори – рекох, без да отмествам поглед от Роман.
После продължих бавно по пътя си, но с всички тези морти зад мен ми се щеше по-скоро да затичам и да полетя с помощта на Дестин, преди те да успеят да стрелят, а после да заявят, че е станал злополучен инцидент и да ме заровят в евтиния край на Светия парцел.
Можех да си представя обясненията на Роман: „Тя направи рязко движение, не знам какво и стана. Нищо чудно да е искала да грабне мортата, колко и е умът на една Женска. Жалко, разбира се, но сама си беше виновна“.
А вонящият Дигби вероятно щеше да добави: „Айде, че окъсняхме за вечеря“, и да се изплюе подобаващо.
Седнах високо сред клоните на тополата и мрачно изядох закуската си. Гледах околната гора и се чудех какво ли ще остане от нея, след като завършат Стената. Надали щяха да пощадят дори моето Дърво.
Ето, от утре щяха да искат и пропуски, а типове като Роман, Ран Дигби и мухльото Клетъс да се разкарват наоколо с морти на рамо и важно да задават безсмислени въпроси.
Когато се спуснах по дъсчените стъпала, за да тръгна към фабриката, заварих долу Делф. Той изглеждаше така, сякаш не е ял и спал от седмица насам. Предната сутрин край Камбанарията се опитах да го заговоря, но двамата с Дъф се скриха твърде бързо сред тълпата.
Сега той стоеше до дънера на Дървото, прегърбил широките си плещи и забил поглед във върховете на обувките си.
– Делф? – рекох предпазливо.
– А, здравей, Ве-Вега Джейн.
– Добре ли си? – попитах, донякъде облекчена от обичайния му поздрав.
Той отначало кимна, но после поклати глава.
Пристъпих към него. В много отношения той също бе малкото ми братче, макар и по-голям от мен. Невинността и простодушието имат свойството да обръщат естествения ред на нещата. Изглеждаше уплашен и изгубен и аз изпитах стремеж да го утеша.