– Не съм го вкарала вътре, нали? – възразих.
Домитар пристъпи по-близо.
– Твое ли е?
– Може би. Още не съм решила.
Той продължаваше да стои и аз се дръпнах крачка встрани, защото вонята на Огнена вода ме удряше в носа.
– И аз имах куче навремето. – Останах втрещена, когато началникът ми приклекна и го погали.
– Наистина? – възкликнах. По-скоро бих допуснала, че ще гледа Джабит.
– Когато бях Младок, разбира се – поясни смутено той.
– И как се казваше?
Домитар се поколеба, вероятно се боеше да не го счета за твърде мекушав, задето е имал домашен любимец.
– Юлиус – отвърна накрая.
– Също като теб?
– Защо, странно ли ти се вижда?
– Не, можеш да кръстиш кучето си както пожелаеш.
– А твоето как се казва?
– Хари Две.
– Хари две?
– По-рано, когато живеех с родителите си, имах куче на име Хари.
– Какво стана с него?
– Един Гарм го уби.
– Съжалявам – сведе очи Домитар. И изглеждаше, че наистина съжалява.
– А с Юлиус?
– Умря още когато бях малък.
– Как?
– Все едно, няма значение. То пък и какво ли вече има значение.
С учудване видях, че очите му се реят унило над пущинака около фабриката. При това причината явно не беше в Огнената вода – просто бе крайно потиснат, докато от един Уъг в неговото положение се очакваше да гледа със светла увереност в бъдещето.
– Времената се менят и ние трябва да се променяме с тях, Вега. – Това звучеше по-скоро като философско заключение, отколкото като конкретен съвет. – Но докато аз съм началник тук, в Комините, няма да има никакво разхайтване, хубаво да знаеш. Ще даваме само най-първокачествена продукция. – Той хлъцна и прикри смутено устата си с длан.
Обърнах се през рамо към входа на фабриката и любопитството, което никога не ме напускаше, изби на повърхността.
– Домитар, какво е било това място преди?
– Как какво, винаги си е било същото – отвърна той уж равнодушно, но тялото му видимо се напрегна.
– Така ли? – рекох скептично.
– Поне откакто се помня.
– Но то е построено дълго преди да се родиш. Бас държа, че е най-малко на сто Сесии.
– Тогава как очакваш да ти отговоря? – Фразата прозвуча рязко, но всъщност тонът му бе по-скоро на примирение.
– Смяташ ли, че Стената ще удържи Кръвниците? – смених темата аз.
– Естествено, че ще ги удържи. – Начинът, по който го каза, ме притесни силно. И не защото смятах, че лъже, напротив, защото виждах, че безусловно си вярва.
– Е, почивката свърши – рече той, влизайки отново в началническата си роля. Хари Две помаха с опашка и го изгледа любопитно.
Тръгнах към Комините, но на вратата се обърнах и видях Домитар да клечи до кучето ми и да го гали. После извади от джоба си парче хляб и сирене и му ги подаде. Стори ми се дори, че мярнах на лицето му усмивка.
Времената в Горчилище наистина се променяха.
UNDEVIGINTI
ОТНОВО У ДОМА
Когато пристигнах в Общежитието с Хари Две, Какус Луун ме пресрещна на вратата. Хвърли презрителен поглед към мъника и изръмжа с дрезгавия си от Пушливо биле глас точно толкова грубо, колкото бях очаквала:
– Тоя помияр няма място в почтено заведение като моето.
Погледнах към спътника си, който определено изглеждаше най-добре от трима ни – лицето му бе по-симпатично от това на Луун, а козината му в по-добро състояние от моите дрехи.
– На Уъговете е разрешено да гледат домашни любимци – отвърнах. – Аз ще се грижа за него, ще го храня, поя и ще поддържам чистота.
– Не го пускам в къщата си и толкова.
– Това не е твоя къща. Принадлежи на Роман Пикус. – Знаех, че репликата няма да ми помогне, но Луун ме дразнеше дори само с дишането си.
– Значи мислиш, че господин Пикус ще остане във възторг от присъствието на презряната твар, така ли? Е, значи не го познаваш толкова добре, колкото мен.
– Ще се оплача на Моригон – опитах да сменя тактиката.
– Можеш да се оплачеш на който Уъг поискаш, проклетият ми отговор ще бъде пак същият.
И той затръшна вратата в лицето ми. Обърнах се към Хари Две, който ме зяпаше с пълно обожание, без да се влияе от злостната тирада на Луун. Помислих около минута и после си рекох, че може пък всяко зло да е за добро.
Влязох вътре, качих се устремно в спалнята на втория етаж, събрах оскъдния си багаж и изтрополих обратно по стълбите. Долу в трапезарията Луун ме изгледа втрещено. Жена му Хестия надничаше плахо иззад гърба му, триейки загрубели ръце в мръсната си престилка.